Мат си признаваше, че всъщност тази надежда е егоистична. През седмиците след катастрофата много пъти си беше задавал въпроса дали смъртта нямаше да е по-добрата алтернатива. Беше пленник в свят, който вече не беше неговият.
А бъдещето му… е, бъдещето му беше неизвестно. Можеше ли да пожелае на някого да сподели участта си с неговата?
— Всеки живот е по-добър от смъртта — прошепна Мат Дракс в нощта. Но дори и в собствените му уши гласът му прозвуча като такъв, какъвто си беше: безинтересен и… след глупавия опит с всички сили да даде кураж на самия себе си.
Още едно признание трябваше да направи пред себе си. Търсеше другите не само от приятелски чувства. Естествено че приятелството и свързаното с него чувство за дълг бяха най-меродавната причина за търсенията му. Но имаше и друга: Ако намереше другите, нямаше да бъде единственият чужденец в този свят и в това измерение на времето. Нямаше вече да бъде сам.
И тази мисъл беше непочтена, сети се Мат. Защото не беше сам.
Обърна глава и погледна към седалката до себе си. Към Аруула.
Аруула, варварското момиче. Което заради Маддракс се беше разделило с ордата си, за да го придружава.
Аруула спеше, макар джипът непрекъснато да трополеше по неравностите на горския терен и Мат караше превозното средство на зиг заг между дърветата. Мъничко завиждаше на своята спътница заради този й сън. И същевременно съжаляваше, че не можеше да я наблюдава на лунната светлина, тъй като непрекъснато трябваше да насочва вниманието си напред.
Защото Аруула беше красива. Въпреки сплъстената си коса и препаската от кожа на тарак, която носеше. Беше красива, беше умна и храбра, и силна.
В друго време и друг свят Аруула щеше да бъде момиче за женене…
Мат Дракс се намръщи и отново се съсредоточи в шофирането. Имаше един несполучлив брак зад гърба си… От друга страна, от развода му бяха минали неколкостотин години. Може би междувременно беше узрял за нова връзка…
Ухили се по младежки и почти без да забележи, протегна дясната си ръка към Аруула и докосна голата й кожа. Беше кадифена и мека въпреки суровия живот, който водеше.
За съвсем кратък миг Мат имаше впечатлението, че тя примига. Но когато се вгледа по-внимателно, клепачите й не се движеха. Единствено дишането на Аруула, изглежда, се беше поускорило в сравнение с преди и на устните й се беше изписал намек за усмивка. Мисълта, че тя само се преструва, че спи и тайничко се наслаждава на докосването на ръката му върху откритата й кожа, предизвика у Мат нервност, каквато отдавна не беше чувствал. Твърде отдавна…
Аруула хранеше към него нещо повече от другарски чувства. Още когато го смяташе за бог, без да се колебае, беше готова да му се отдаде, за да зачене дете от него. Мат беше отхвърлил предложението.
Но и сега, когато Аруула знаеше, че мъжът, когото наричаше Маддракс, не е бог, а само човек (макар и не обикновен според разбиранията й), въпреки това чувстваше влечение към него. Във всеки случай заради него напусна ордата, която беше нейното семейство.
И Мат от своя страна не можеше да отрече, че отвръща на чувствата на младата варварка. Нещо повече, към нея изпитваше привързаност каквато не е имал към никого преди това. Което не на последно място се дължеше на факта, че Аруула до известна степен го познаваше отвътре и отвън. Макар че след първата им среща бяха минали едва няколко седмици.
Аруула притежаваше особен талант. Можеше да вижда зад нещата, да прозира през хората. Долавяше настроенията и мислите им. Тя наричаше тази дарба подслушване. Във времето, от което идваше Мат, това се казваше телепатия.
Благодарение на тази си способност Аруула имаше направо светкавичен напредък в изучаването на английски език. Още докато бяха в ордата, Аруула можеше да се обяснява на завален английски. А за краткото време, откакто двамата бяха на път, момичето беше научило още удивително много неща.
Мат не се съмняваше, че благодарение на дарбата си тя черпи езиковите си знания направо от него. Никога не се беше занимавал сериозно с пситалантите, във всеки случай не се е и съмнявал, че съществуват. И Аруула беше живото доказателство за това.
Самият той съвсем не беше бездарен по отношение на езиците. Наред с матерния си език можеше съвсем добре да се разбира с хората на немски, в края на краищата през последните години служеше във военна база близо до Берлин. Освен това говореше сносно френски.
Въпреки това — и макар че поне отчасти беше съставен тъкмо от тези три езика — досега не беше се научил да се обяснява свободно на езика на хората от това време. Макар и да знаеше редица понятия, все още разчиташе на жестовете, за да го разбират.