Но краткият миг беше достатъчен за чудовищното създание, за да се обърне към Ноона и да сграбчи момичето. Пронизителният й писък беше онова, което извади Ларн от вцепенение. Въпреки това се чувстваше като воден от чужда воля, когато скочи на крака и дори с вик се понесе към противника си.
Отвратителното нещо стискаше здраво Ноона с едната си предна лапа. Пръстите му бяха обгърнали шията на момичето и изглеждаше, че създанието иска направо да свие гигантската си ръка в юмрук, за да смачка гърлото и врата на Ноона. Тя вече висеше като мъртва в хватката на чудовището, неподвижна и безмълвна.
Ларн се оттласна. Полетя косо към създанието с насочено като копие оръжие. Острието трябваше да се забие в гърба му, сега…
Движението на чудовището почти не се забеляза. Без дори и да погледне в посока на Ларн, един от масивните му крака се вдигна в точния момент, улучи Ларн, събори го и със същото движение сложи стъпалото си напряко върху врата на младия мъж и усили натиска.
На Ларн му се стори, че чува как вратът му се чупи. Болката се усилваше. Нажежени стрели изскачаха от тила му и а забиваха в мозъка му. Искаше да крещи, но калта, която напираше да влезе в устата му, заглушаваше всеки звук.
Ритникът на чудовището беше избил тоягата меч от ръцете на Ларн. С протегнати пръсти се опитваше да го улови. Напразно. Не повече от половин лакът го разделяше от оръжието му, но все едно че се намираше на разстояние хвърлей копие.
Тогава усети как почвата под него започна да вибрира; Отначало съвсем леко, после — по-силно. В ушите му нахлуваше боботещ шум и все повече се усилваше. Някакво мучене, виене. Очевидно ужасният великан не беше единственият от вида си. Изглежда, и други прииждаха. Може би за да му помогнат. Може би, за да оспорят плячката му…
Само една мисъл все още носеше облекчение на Ларн — всичко щеше да свърши. Че вратът му щеше да се счупи от тежестта на чудовището. И се надяваше, че Ноона вече е мъртва. Че дангалакът няма да остави момичето живо, за да продължат страданията й…
Мислите му поеха в друга посока. В такава, която му бе станала чужда.
Ларн призова безмълвно онези, в които така открито се беше съмнявал. Горещо се молеше на боговете да му простят, да помогнат на него и на Ноона, па било то и с една бърза смърт!
Мат натисна педала на газта. Моторът започна да вие като тежко ранено животно и джипът подскочи напред.
Все още изглеждаше, че във въздуха трепти паническият писък. Недалеч от муцуната на колата мъждукаше златисточервената светлина на огъня между дърветата. Мат се насочи направо натам. Пред тях изникнаха два фреккойшера, големи колкото камили скакалци, които се използваха от ордите на варварите като ездитни и товарни животни. Лежаха мъртви в собствената си кръв, която напояваше горската почва. На едното от животните беше откъсната главата, но другото беше пострадало несравнимо по-зле.
Сега на трептящата светлина се открояваха тъмни силуети, като изрязани с ножици. Освен боботенето на мотора Мат и Аруула доловиха и друг, почти подобен шум. Звучеше застрашително, като гърлено ръмжене на гладен хищник.
Тогава джипът стигна до малката просека, стрелна се над брега на бакърената светлина.
И там…
Сцената под бледата лунна светлина, изглежда, замръзна за половин секунда. Нищо не се помръдваше. Мат Дракс я гледаше като неподвижна картина на монитор.
Някакво титанично създание държеше с една ръка врата на млада жена. Момичето висеше неподвижно в хватката на великана, почти на метър от земята. С крак дангалакът натискаше млад мъж и го обричаше на неподвижност.
От пръв поглед беше невъзможно да се каже дали двамата още са живи. Не се помръдваха и при това великанът прикова изцяло вниманието на Мат. Човекът от миналото гледаше като омагьосан грамадата мускули.
При това грамада мускули би било слабо казано. Спрямо този дангалак всеки културист щеше да изглежда като дете. Под кожата му буквално се трупаха мускули като планини. Придаваха му уродлив вид, чужд и гротескен, направо чудовищен.
Но когато другият обърна глава, Мат беше стопроцентово сигурен, че си има работа с човек. Лицето му, макар и обезобразено в гротескна мутра, несъмнено беше човешко.
Мат си помисли за Невероятния Хълк, чиито приключения беше изгълтал като дете в комиксите. На онзи тип отсреща му липсваше само зеленият цвят на кожата, тогава можеше да се конкурира с побеснелия гигант.
Мат по-скоро предугади, отколкото истински почувства странния поглед накриво, който Аруула му хвърли, когато това сравнение мина през ума му. Взираше се право напред, беше се концентрирал единствено в управлението на джипа.