Покрай него мина един човек, спря, погледна и каза:
— Джим, та това е най-странното нещо, което съм виждал. Това като акт на желание ли е или просто за ритане?
— Воайор! — изсъска вестникът и хвръкна надолу по улицата.
— И как го управляваш? — попита мъжът. — В джоба си ли държиш контролната кутийка или какво?
Парети поклати мрачно глава. Внезапно се почувства изморен.
— Наистина ли го видя как ми целува крака? — попита той.
— Казвам ти, че наистина видях — отвърна мъжът.
— Аз пък се надявах, че само халюцинирам — каза Парети. Той стана от пейката и си тръгна с несигурни крачки. Не бързаше.
Нямаше защо да бърза, за да срещне следващата изява на Болестта.
В един полумрачен бар той изгълта шест питиета и се наложи да го занесат в обществения изтрезвител на ъгъла. Той наруга санитарите задето са го отрезвили. Защото когато бе пиян, поне не му се налагаше да се бори със света около себе си за собствения се разум.
В Тадж Махал той започна да се цели нарочно злобно в момичетата, като хвърляше камите към гигантското, бързо въртящо се колело, към което бяха привързани. Успя да закове ухото на една руса, заби несполучливо ножа между краката на една брюнетка и изобщо не улучи с останалите удари. Това му коства седем хиляди долара. Той опита да се скара и бе изпъден.
На алеята „Леополд“ един меняч на глави се залепи за него и му предложи неописуеми удоволствия срещу незаконна операция за замяна на глава, извършена от доктор, който бил „чист и честен“. Той се развика за полиция и малкият мошеник бързо се скри в тълпата.
Един шофьор на такси му предложи да го закара в „Долината на сълзите“ и макар да му звучеше тъпо, той разреши да бъде закаран. Когато стигна на мястото, което се намираше на осемдесет и първо ниво и представляваше бедняшки квартал с неприятни миризми и мъждиво улично осветление, той веднага разбра какво представлява то. Свърталище на некромани. Мирисът на прясно заклани трупове едва не го задави.
Остана там само час.
Там имаше вертепи с индийски танцьорки, слепи мизерници и барове с халюциногени. И го докосваха непрекъснато хиляди ръце.
Накрая, след като измина дълго време, той се намери отново в парка, където вестникът се бе залепил за него. Не знаеше как е стигнал дотук, но върху гърдите си имаше татуирано едно седемдесетгодишно женско джудже.
Той тръгна из парка, но установи, че не е избрал правилно пътя си. Един кучешки дрян му излая и го погали по рамото. Някакъв испански мъх му запя фанданго. Една обезумяла върба го измокри със сълзи. Той затича, опитвайки да се измъкне от опасностите, които криеха черешовите дървета, грубия брътвеж на градинския чай и мечтанията на тополите. Болестта му влияеше на околната среда чрез него. Той заразяваше света, през който се движеше… Не, той не бе заразен за хората, не, по дяволите. Бе по-лошо. Той бе като Тифозната Мери за неодушевения свят! И възбудената вселена го обичаше, опитваше се да го спечели. Божествен, предизвикващ чувства в безчувственото, той се бореше с паниката и се опитваше да избяга от страстите на внезапно разбунения свят.
Мина покрай една тълпа скитащи младежи, които му предложиха да го отърват от клонаците ако плати, но той им отказа и продължи със залитане напред.
Излезе на булевард „Дьо Сад“, но дори и там не намери спокойствие. Чуваше камъните от паважа да си шепнат по негов адрес:
— Виж, нали е сладък!
— Забрави, той никога няма да те погледне.
— Ах ти, злобна кучка!
— Казвам ти, че няма да те погледне.
— Ще ме погледне. Хей, Джо…
— Какво ти казах? Даже не те погледна!
— Но той трябва да ме погледне! Джо, Джо, ето ме, тук съм…
Парети се извърна и изкрещя:
— Не ме интересуват паветата. Те всички са еднакви според мен. Не ме интересуват!
Това ги накара да млъкнат най-после. Но какво бе това?
Високо над главата му неоновият надпис, рекламиращ евтиния „Сексград“ бе започнал да просветва яростно. Буквите се извиваха и оформиха нов надпис:
„АЗ СЪМ НЕОНОВ НАДПИС
И АЗ ОБОЖАВАМ ДЖО ПАРЕТИ!“
Бързо се събра цяла тълпа, за да види феномена.
— Какво, по дяволите, е Джо Парети? — попита една жена.
— Жертва на любовта — каза й Парети. — Не произнасяй на висок глас името, защото следващата жертва може да си ти.
— Ти си побъркан — отвърна жената.
— Може би — каза учтиво и с леко налудничав глас Парети. — Всъщност искам да полудея. Но не се надявам да го постигна.
Тя го изгледа, докато той отваряше вратата и влизаше в „Сексград“ и просто не повярва на очите си, когато дръжката на вратата го потупа шеговито по задника.