— Стига! — Парети почувства как се напряга. Това беше лудост. Всичко се превръщаше в нещо друго. Светът и Будката на духовете се завъртяха наоколо му. — Ти не си разбрала.
— Аз не съм била разбрала! — с възмущение произнесе телефонът. — Ти ме наричаше с умалителни имена. Аз бях твоята скръндзава лигня! Трябва да ти кажа, че опитах и с други мъже, Джо. Но и ти си имал други жени преди да се срещнем, така че няма защо да се обвиняваме взаимно за миналото си. Но каквото и да опитвах с останалите петима, аз не можах да стана онова, което исках. Можеш ли да разбереш колко ме тревожеше това, Джо? Можеш ли? Пред мен беше целият ми живот, а аз не знаех какво да правя с него. Много добре знаеш, че формата предопределя кариерата и докато не срещнах теб, аз бях напълно объркана… Извинявай, че дрънкам толкова, скъпи, но това е първата ни възможност наистина да си поговорим.
Едва сега, през замайващия световъртеж на лудостта, Парети разбра. Те бяха подценили лигнята. Това е бил един млад организъм, ням, но не и неразумен, огъван от могъщо желание, присъщо и на него, както на всяко друго живо същество. Да има форма. То еволюираше…
В какво?
— Джо, какво мислиш? В какво искаш да се превърна?
— Можеш ли да се превърнеш в момиче? — попита боязливо Парети.
— Боя се, че не — отвърна телефонът. — Опитах на няколко пъти. Опитах да стана красиво коли, също и кон. Но май не стана както трябва, пък и не се чувствах комфортно. Тоест аз съм си аз. Но все пак, предложи нещо друго, каквото си пожелаеш!
— Не! — изпъшка Парети. За миг му се стори, че се предава. Че лудостта го завладява.
— Бих могла да се превърна в килим под твоите крака. Или ако не ти се струва твърде интимно, бих могла да се превърна в твое бельо…
— По дяволите! Аз не те обичам! — потресе се Парети. — Ти си просто една сива, грозна лигня! Мразя те! Ти си болест… Защо не обикнеш нещо, което да прилича на теб?
— Няма нищо като мен — изхлипа телефонът. — Пък и аз обичам теб.
— Е да, ама на мен не ми пука за теб!
— Ти си жесток!
— А ти си лепкава и грозна. Аз не те обичам и никога не съм те обичал!
— Не говори така, Джо — прозвуча заплашителна нотка в гласа на телефона.
— Казвам ти го! Никога не съм те обичал! Аз само те използвах! Не желая твоята любов. От нея ми се повдига, не разбираш ли?
Той зачака отговор, но в телефона се чуваше само заплашително мълчание. После той чу как слушалката бе затворена.
Сега Парети се е върнал в хотела си. Той седи в украсената си стая, отлично оформена като механичен еквивалент на любовта. Той несъмнено е обичан, но не усеща никаква любов. Това е очевидно за стола, леглото и леката нощна лампа. Дори бюрото, което обикновено не забелязва, сега разбира, че Парети не чувства любов.
Това е повече от тъжно. То е досадно. Дори повече от досадно. Това е подлудяващо. Любовта е закон. Непоносимо е да не бъдеш обичан. Може ли да е вярно? Да, може. Джо Парети не обича нелюбимата си любов.
Джо Парети е човек. Той е шестият, който се изплъзва от любещата нелюбима любов. Човеците не обичат. Може ли някой да спори по този въпрос? Може ли да се очаква, че тревожната страст ще продължи да замъглява разума?
Парети вдига поглед и вижда блестящото огледало на отсрещната стена. Той си спомня как едно огледало е отвело Алиса в Огледалния свят и Орфей във Вечността. Спомня си, че Кокто е наричал огледалата „вход към ада“.
Той се пита какво е огледалото. Отговаря си сам, че огледалото е едно око, което чака поглед към себе си.
Той поглежда в огледалото и вижда себе си, гледащ откъм него.
Джо Парети има пет нови очи. Две върху стените на спалнята, едно на тавана на спалнята, едно в банята, едно в коридора. Той гледа през новите си очи и вижда нови неща.
Вижда кушетка и тъжно, изоставено от любимата същество. Едва се вижда изправения лампион и извития му врат, изразяващ ярост. По-нататък е вратата на гардероба, изправила гръб в безмълвна ярост.
Любовта винаги е рискована. Но омразата е смъртна опасност.
Джо Парети гледа през огледалата и си казва:
— Виждам мъж седнал на стол, а столът го е захапал за крака.