Пред него се издигаше гигантска конструкция. Обикновено я наричаха „кулата Тексас“, но тя изобщо не приличаше на онези плаващи нефтодобивни платформи от предвоенна Америка. Всъщност приличаше на изкуствен коралов риф или на скелета на някакъв невъобразим алуминиев кит.
Кулата Тексас не можеше да бъде описана. Тя можеше да се мести и поради това бе кораб, можеше да бъде закотвена неподвижно към океанското дъно и затова бе остров. Над повърхността се виждаше букет от тръби — снабдителните канали, където жътварите зареждаха събраната лигня (както и Парети сега разтовари своята, като скачи дюзата на карантинното към стационарното оборудване на захранващата тръба на кулата Тексас, чувствайки пулсацията на засмукването на лигнята към складовите резервоари). Имаше други тръби, към които се завързваха лодките и още, които поддържаха радарната мачта.
Имаше и двойка цилиндрични тръби, които зееха като дулата на гаубици. Входовете. Под водата, като айсберг, кулата Тексас се разгръщаше и разпростираше встрани и на дълбочина, с подвижни секции, които можеха да се разгръщат или прибират в зависимост от нуждите и дълбочината. Тук, в Диамантените плитчини, няколко десетки от ниските нива бяха прибрани.
Тя бе безформена, тромава, бавна платформа, която не можеше да бъде потопена от ураган и тежеше повече от самолетоносач. Като кораб, без съмнение, тя представляваше най-ужасната конструкция в историята на корабоплаването. Но като завод, тя бе едно чудо.
Парети излезе от пристанищния комплекс, като носеше мрежата си на рамо и влезе в най-близкия вход. Премина през обеззаразителните камери и бе издухан направо във вътрешността на кулата Тексас. Докато се смъкваше по извитата алуминиева стълба, той чу гласове, идещи отдолу. Бяха Мерсие, който тръгваше за смяната си и Пеги Флин, която бе в болнични през последните три дни заради месечния си цикъл. Двамата спореха.
— Те я преработват при петдесет и шест долара за тон — казваше Пеги ядосано. Явно спореха от доста време. Говореха за премиите.
— Преди или след като се разтроши? — питаше Мерсие.
— Абе много добре знаеш, че става дума за след разтрошаването — изсъска му тя. — Което означава, че всеки тон, който зареждаме тук, се складира и излиза някъде около четиридесет или четиридесет и един тона след радиоактивното облъчване. Ние получаваме премии на база теглото в кулата, а не върху разтрошеното!
Парети бе чувал това милион пъти през тригодишната си работа в полетата на лигнята. Материалът се изпращаше в предприятия за разтрошаване и облъчване, където хамбарите бяха пълни. Подложена на различни патентовани технологии от преработвателните предприятия, лигнята се размножаваше по молекули, раздробяваше се, растеше и увеличаваше четиридесет пъти теглото си. След това биваше „убивана“ и преработвана в основни изкуствени храни за населението, отдавна забравило вкуса на естествените пържоли, яйца, моркови и кафе. Третата световни воина се оказа ужасна трагедия заради това, че бе унищожила огромни количества от всичко, с изключение на хората.
Лигнята се смилаше, преработваше, пречистваше, витаминизираше, оцветяваше, подправяше и пакетираше под различни марки — „Витаграм“, „Вкус“, „Удоволствие“, „Гратихран“, „Сладохран“, „Кунч-кафе“, „Семеен банкет“ — и продаваше на двадесет и седем милиарда отворени и гладни усти. Само трябваше да й се добави трикратно преварена вода и бе готова за ядене.
Всъщност жътварите поддържаха света жив в буквалния смисъл на думата.
И дори при надница петстотин и тридесет долара на смяна, някои от тях чувстваха, че са ниско платени.
Парети прескочи последните няколко стъпала и двамата спорещи го видяха.
— Здрасти, Джо — каза Мерсие. Пеги се усмихна.
— Дълга смяна, а? — попита тя дяволито.
— Доста. Направо съм труп.
— Напълно ли? — поизпъна се тя.
Парети разтърка очи. Смъдяха го. Май ги бе напрашил повече от обикновено.
— Не беше ли в цикъл? — попита я той.
— Ооо, мина — ухили му се тя и разтвори ръце като малко момиченце, което се чуди, че шарката му вече е минала.
— Е, няма да е зле тогава — прие предложената му услуга Парети. — Ако ме почешеш и по гърба…
— О, даже ще ти го надраскам.
Мерене се изсмя и тръгна към стълбището.
— Довиждане — извика им той през рамо.
Парети и Пеги Флин се насочиха надолу по секциите към неговата стая. Животът в затвореното общество на жътварите за повече от шест месеца създаваше особени взаимоотношения помежду им. Жените, които държаха на сексуалните си връзки, не издържаха дълго в кулата Тексас. Жътварите, които се бяха нарекли „черноработници“, рядко ходеха на брега и затова фирмата им бе осигурила всички удобства. Филми, специални готвачи, спортни занимания, пълна и непрекъснато обновяваща се библиотека… И жени-жътварки. Началото бе поставено, когато някои от жените започнаха да приемат „благодарности“ от мъжете срещу секс, което влоши доста морала. Затова сега тяхната основна надница и премии бяха увеличени със заплащане за упражняване на секс извън смените. Една разумна и хубава жена, която освен това е и добра жътварка, често можеше да се завърне след осем-девет месеца работа на кулата Тексас с не по-малко от петдесетина хиляди долара в текущата си сметка.