Когато стигнаха в стаята му, те се съблякоха.
— Боже — учуди се Пеги. — Къде са ти космите?
От няколко месеца не бяха се срещали.
— Предполагам, че оплешивявам — отвърна Парети. Той разтри цялото си тяло с влажна кърпа и я хвърли към блендата на унищожаващото устройство.
— Навсякъде ли? — попита тя недоверчиво.
— Хей, Пег — изморено произнесе Парети. — Работил съм дванадесет часа. Направо съм изтощен и искам да поспя малко. Искаш ли или не?
Тя му се усмихна.
— Сладък си ти, Джо.
— Сигурно — отвърна той и се излегна на удобното легло. Тя се настани до него и те правиха секс.
После той заспа.
Петдесет години преди това най-после бе избухнала Третата световна война. Тя бе предшествана от тридесетте години на втората фаза на Студената война. Първата фаза бе приключила през 90-те години на двадесети век, когато стана ясно, че Войната е неизбежна. Втората фаза включваше отбранителни мероприятия. Бяха се спуснали в подземни пещерни градове — „бункерни градове“, както ги бяха нарекли архитектите по подземно строителство. (Публично обаче никога не ги наричаха така. В пресата обикновено ги назоваваха с бляскави имена като „Нефритовия град“, „Централен град“, „Златната пещера“, „Северен и Южен Диамант“, „Ониксвил“, „Подземен град“, „Източен Пирит“. А под Смоки Маунтийн, на две мили под земята, бе създаден гигантският Североамерикански противоракетен комплекс „Желязната стена“.)
Много преди края на първата фаза започна пренаселването. Малтус с бил прав. Под заплахата от унищожение, хората се размножаваха както никога преди това. А в „бункерните градове“ като Долен Хонг-Конг, Лабиринт (под Бостън) и Нова Куернавака, затворените общества нямаха много удоволствия. Затова те се размножаваха. И отново. И така, геометричната прогресия на размножаването запълни бункерните градове. Те започнаха да се разширяват с тунели, тръби и дупки, и земното кълбо се изпълни с пищящи, гъмжащи и гладни жители от Земята на ужаса.
После дойде Войната.
Беше бактериологична, атомна, с лазери и радиация.
Североамериканският континент пострада много: Лос Анжелис бе пометен. „Стоманената стена“ и половината от Смоки Маунтийн бяха разрушени, а ракетният комплекс бе погребан завинаги под планината, представляваща вече само ниски хълмове. Само след един ярък взрив, Оак Рийдж изчезна. Луизвил бе превърнат в развалини. Детройт и Бирмингам вече не съществуваха. На тяхно място имаше равна, огледална повърхност, почти идеално гладка като оксидирана хромова чиния.
Ню Йорк и Чикаго бяха защитени по-добре. Загубиха покрайнините, но не и подземните си двойници. И центровете на градовете останаха. Поразрушени, но функциониращи.
Точно толкова и дори по-зле беше и по другите континенти. Но между двете фази на Студената война имаше достатъчно време да бъдат разработени серуми, лекарства, ваксини. Милиони хора бяха спасени.
Но… Не можеш да инжектираш житото или царевицата.
Нито пък може да ваксинираш всяко коте, куче, диво прасе или антилопа, лама или мечка. Нито пък някой би могъл да засее океаните или да спаси рибата. Екологията подлудя. Някои от видовете оживяха, други измряха напълно.
Започнаха стачките на Глада и гладните бунтове.
И свършиха скоро. Хората, твърде отслабнали от глад, не можеха да се бият. Започна епохата на канибализма. И тогава, най-после, правителствата, ужасени от онова, което бяха сторили на себе си и на останалите, се съюзиха.
Създадена бе отново Организацията на обединените нации, която нае Фирми да разрешат проблема с изкуствените храни. Но това беше бавен процес.
Онова, което едва подозираха бе, че западните ветрове, носещи всичката радиация и остатъци от бактериологичната лудост, се понесоха над североамериканския континент, унищожавайки остатъците от Смоки Маунтийн, Луизвил, Детройт, Ню Йорк. После понесоха смъртоносния си товар по Източното крайбрежие и през Атлантика, за да се пръснат накрая над Азия. Но не и преди да изсипят радиоактивността си до Каролинските острови, което комбинирано със слънчевите лъчи и дъждовете, създаде странна мутация в богатите на планктон води на Диамантените плитчини.