Десет години след края на Третата световна война, планктонът се превърна в нещо различно. Бе наречен „лигня“ от рибарите от външните брегове.
Диамантените плитчини се бяха превърнали в утроба на съзиданието.
Лигнята се разпространи. Тя се приспособи. Промени се. И последва паника. В плитките води се появиха риби с външни скелети, бяха открити четири нови вида акули (само един от тях се приспособи успешно). Няколко години се въдеше стокрака и сторъка сепия, която после изчезна безследно.
Но лигнята не изчезна.
Последваха експерименти и като по чудо онова, което изглеждаше като надвиснала неизбежна опасност за живота в моретата и може би върху планетата като цяло… се оказа чудо. То спаси света. Когато биваше „убита“, лигнята можеше да се превърне в изкуствена храна. Тя съдържаше широк спектър протеини, витамини, аминокиселини, въглехидрати и дори необходимите редки елементи. Дехидратирана и пакетирана, тя бе икономически изгодна. Комбинирана с вода, тя можеше да се вари, пече, пържи, консервира. Беше толкова близо до идеалната храна, колкото не можехме да си представим. Вкусът й се променяше безкрайно, в зависимост от патентованата технология за преработка. Имаше много вкусове и никакъв характерен привкус.
Докато беше жива, тя живееше на квазивегетативно равнище. Като нестабилен протоплазмен агломерат, тя бе очевидно неразумна, макар че изпитваше необяснимо влечение към формите. Тя безкрайно се променяше в растителни и животински очертания, които обаче не бяха постоянни. Като че ли лигнята искаше да се превърне в нещо.
(В научните лаборатории на Фирмите се надяваха, че лигнята никога няма да разбере в какво иска да се превърне.)
Когато биваше „убита“ тя представляваше вкусна храна.
Всяка от Фирмите построи жътварски предприятия — кулите Тексас. Започнаха да обучават Жътвари. Те получаваха най-високите заплати от всички работници в света. Не заради дългите часове или изморителната работа. Всъщност им плащаха като на работници, вършещи „твърде опасна дейност“.
Джо Парети бе изтанцувал танца на науката и бе решил, че не му харесва особено. И стана жътвар. Всъщност така и не разбираше защо парите, които внасяха в сметката му, бяха за „твърде опасна дейност“.
Скоро щеше да разбере.
Беше като песен, завършваща с писък. Той се събуди. Сънят не му бе донесъл почивка. Единадесет часа по гръб, единадесет часа безпомощно мятане и най-после спасение — абсурдно преминаване в уморително будно състояние. За момент остана да лежи. Не можеше да се помръдне.
После стана и едва запази равновесие. Сънят не му бе подействал добре.
Сънят бе изтъркал кожата му с шкурка.
Сънят бе излъскал пръстите му с диамантен прах.
Сънят бе излъскал скалпа му.
Сънят бе напълнил очите му с пясък.
„О, мили Боже“ — помисли си той, чувствайки болка във всеки нерв. Отиде със залитане до банята и напръска врата си с ледено студена вода от душа. После приближи огледалото и автоматично извади самобръсначката си от шкафчето. След това се погледна в огледалото и се вкамени.
Сънят бе изтъркал кожата му с шкурка, полирал пръстите му с диамантен прах, излъскал скалпа му, напълнил очите му с пясък.
Доста цветисто казано. Но почти буквално това се бе случило с него, докато бе спал.
Той гледаше в огледалото и се ужасяваше от видението. Ако това се случва с човек след секс с Пеги, ще си остана въздържател.
Той бе напълно плешив.
Меката коса, която си спомняше да отхвърля от лицето си по време на предишната смяна я нямаше. Главата му бе гладка и бледа като кристална топка на врачка.
Нямаше мигли.
Нямаше вежди.
Гърдите му бяха гладки като на жена.
Органът му бе разголен.
Ноктите му бяха почти прозрачни, като че ли горният пласт от костна тъкан е бил свален.
Погледна отново в огледалото. Видя себе си… Почти.
Всъщност наистина почти. Теглото му трябва да бе спаднало с не повече от половин килограм. Но пък му личеше.
Цялото му окосмяване го нямаше.
Нямаше ги разните белези, лунички, мазоли.
Нямаше ги косъмчетата в ноздрите.
Коленете, лактите и петите му бяха розови.