— А какво ще кажеш за четвъртия случай. Онзи, който е още жив и е нормален?
— Той не е точно нормален — смръщи се докторът. — Неговите взаимоотношения с гъбите са нещо като перверзна любов. Мога да кажа даже, че е взаимна. Някои учени подозират, че самият той се е превърнал в нещо като разумна гъба.
Парети захапа палеца си. Очите му гледаха в пространството.
— Няма ли лечение? Каквото и да е лечение?
Бол като че ли го гледаше с леко раздразнение.
— Хленченето няма да ти помогне. Може би нищо няма да ти помогне. Разбрах, че петият се е опитал да се противопостави на ефекта на болестта с усилие на волята си. С концентрация. Нещо такова.
— Помогнало ли му е?
— Може би за известно време. Никой не може да каже със сигурност. Във всеки случай след време не е успял да издържи. Болестта го е победила.
— Но все пак е възможно, значи?
— Да, господин Парети, възможно е — изпъшка Бол и поклати глава като че не можеше да повярва, че Парети мисли така. — Не забравяй обаче, че нито един от случаите не прилича на друг. Не знам на какво можеш да се надяваш, но каквото и да е то… Ще бъде със сигурност необикновено.
Парети се изправи.
— Ще се боря. Няма да ме победи като останалите.
Бол го гледаше недоволно.
— Съмнявам се, Парети. Не познавам никой от останалите, но от онова, което съм чел за тях знам, че те са били много по-силни мъже, отколкото изглеждаш ти.
— Защо мислиш така? Защото ме видя изплашен?
— Не. Защото ти си ревльо.
— О, ти си най-съчувствената майка на света!
— Не мога да се преструвам, че ти съчувствам задето си хванал болестта на Аштън. Заложил си и си загубил. Престани да хленчиш.
— Вече ми го каза, доктор Бол.
— Казвам ти го отново!
— И това ли е всичко, с което можеш да ми помогнеш?
— Със сигурност — отвърна мрачно Бол. — Но съм сигурен, че за теб нещата продължават.
— Но си сигурен, че не можеш да ми кажеш нищо повече.
Бол кимна, все още усмихнат на черния си хумор. Усмивката бе върху лицето му и когато Парети направи две крачки напред и заби юмрука си в стомаха му. Очите на доктора като че изскочиха точно както лигнята изхвърляше части от себе си. А лицето му посивя като пода на лабораторията. Парети го подпря с другия си юмрук под брадата, а после заби едни къс десен удар право в носа му.
Бол падна по очи върху стъклените врати на шкафчето за инструменти и ги счупи. После се търкулна на пода все още в съзнание, но с ужасни болки. Той гледаше Парети, когато се запъти към вратата. Парети се извърна за миг, колкото да се усмихне за първи път след момента, когато бе влязъл в болницата.
— Гледам, че имаш с какво да се излекуваш тук, докторе.
След това той излезе.
Той бе принуден да напусне кулата Тексас до един час, както предвиждаше закопа. Получи последния фиш за заплатата за деветмесечието и доста голяма премия при напускането. Въпреки че всички знаеха, че болестта на Аштън не е заразна, когато мина покрай Пеги Флин по пътя за изхода, тя го погледна тъжно, каза му „довиждане“, но не го целуна за сбогом. Гледаше го глупаво.
— Курва — промърмори Парети под нос, но тя го чу.
За него бе изпратен превоз от Фирмата. Един голям, петнадесетместен самолет с две стюардеси, салон, кинотеатър и билярдна. Преди да се качи на борда, началникът на кулата разговаря с него.
— Виж, ти не си сифилистик. Не можеш да заразиш никого. Просто е нещо неприятно и непредвидимо. Така са ми казвали. Технически няма нужда от карантина. Можеш да отидеш където пожелаеш. Но на практика може би ще разбереш, че присъствието ти в градовете на повърхността не се приема с удоволствие. Не че ще ти липсват… Защото под земята е по-интересно.
Парети кимна мълчаливо. Вече бе преживял първоначалния си шок. Сега бе решен да се бори против Болестта със силата на собствената си воля.
— Това ли е всичко? — попита той началника.
Мъжът кимна и му подаде ръка.
Парети се поколеба за миг, а после я пое.
Докато вървеше по рампата, началникът извика подире му:
— Хей, Парети!
Джо се извърна.
— Благодаря ти, че наби онова копеле Бол. От шест години му се каня. — Той се ухили.
Джо Парети му отвърна с притеснена усмивка, докато си взимаше сбогом с онова, което и каквото бе до сега и се качваше на самолета, на път към истинския живот.
Имаше безплатен билет до място по негов избор. Той избра Източен Пирит. Ако имаше намерение да започне нов живот със спечелените за три години работа пари, щеше да го стори след една подобаваща отпуска. От девет месеца не бе си позволявал никакви забавления. Защото в никакъв случай не можеш да наречеш Пеги Флин с нейния плосък бюст забавление. Имаше достатъчно време да си поживее преди да се установи някъде.