– Какво мога да направя за вас?
– Имате ли безжичен интернет тук? – попита Ник.
– Разбира се. Искате ли кода?
– Не точно сега, благодаря Ви. Той свободен ли е за клиентите?
Дейна кимна.
– Трябва да променяме кода от време на време, но откакто работя тук, е все един и същ и на посетителите това им харесва. За тях е истинско неудобство постоянно да питат какъв е, а и това означава повече работа за персонала, нали се сещате?
– Опитваме се да намерим човек, който се е свързал с мрежата ви няколко пъти – обясни Кели. – Извършител е на много сериозни престъпления.
Очите на Дейна се разшириха.
– Трябва ли да се тревожим?
– Не мисля, че се намирате в някаква опасност, но е много важно да го проследим възможно най-скоро. На влизане забелязах, че имате видеонаблюдение – може ли да погледнем?
– Разбира се. Намира се в офиса на мениджърката ни. Оттук. – Последваха жената до врата в другия край на помещението, където набра някаква комбинация от цифри на клавиатурата до нея. Покани ги в стая, която беше малко по-голяма от килер. В нея имаше бюро с компютър, прашен принтер и тава, пълна с фактури и разписки. На рафт над компютъра се мъдреше чернобял екран, на който вървеше потрепващо изображение. Кели разпозна бара, който бяха видели, и лъскавата кафемашина.
– Колко камери имате? – попита полицайката. – Може ли да погледнем и от други ъгли?
– Само тази е, нали се сещате? – отвърна Дейна.
Докато наблюдаваха, Кели видя Джейс, младежът, който Дейна помоли да застане на касата, да поставя димящо лате на малък поднос. Имаше минимална възможност да види в профил клиента му, преди да се обърне.
– Единствената камера е насочена към касата, така ли? – поиска да уточни Кели.
Дейна изглеждаше объркана.
– Собственичката смята, че всички бъркаме в кацата с мед. В цялата верига е така. Миналата година имахме проблеми с неприлично поведение и изместихме камерата към предната врата. Шефката много се сдуха. Затова я върнахме обратно. Да не си създаваме неприятности, нали се сещате?
Ник и Кели си размениха сериозни погледи.
– Ще се наложи да изземем всички записи от последния месец – каза Кели, след което се обърна към инспектора: – Допълнително наблюдение? – Мъжът кимна.
– Разследваме много сериозно престъпление – обясни на Дейна той, – и може да се наложи да монтираме допълнителни камери за няколко седмици. Ако това се случи, клиентите ви не трябва да знаят за тях, което означава – погледна сериозно момичето, – че колкото по-малко хора от персонала са наясно, толкова по-добре.
Дейна изглеждаше ужасена.
– Няма да кажа на никого.
– Благодаря Ви – наистина много ни помогнахте, – каза Кели, макар че сърцето ѝ се беше свило. Всеки път, когато сметнеше, че са попаднали на сериозна следа за извършителя, стоящ зад сайта, се оказваше, че всъщност не разполагат с нищо. Щяха да изгледат всичките записи по времето, по което виновникът беше използвал безжичния интернет, за да прехвърли парите на клиентите си, но тъй като 90 процента от видимостта на камерата обхващаше зоната зад касата, шансовете им да идентифицират някого бяха минимални.
Тръгнаха си от ресторанта и телефонът на Кели иззвъня.
– От Зоуи Уокър е – каза тя и прочете съобщението. – Тези дни ще работи от вкъщи; пише ми, за да не я търся на служебния ѝ телефон.
Ник я изгледа предупредително.
– Ако те попита, няма никакъв значителен напредък по случая, ясно?
Кели си пое дълбоко въздух и се опита да отговори спокойно.
– Казах на Зоуи как да влезе в сайта, защото мисля, че има право да види, че собственият ѝ профил е качен там.
Ник тръгна към колата и отговори през рамо:
– Мислиш прекалено много, полицай Суифт.
Върнаха се на Балфор Стрийт с диска от "Еспрес О-о!", който щяха да отнесат на офицера, отговарящ за уликите. Тони Броудстеърс беше прекарал повече от двадесет и пет години като детектив в Службата за криминални разследвания и Екипа за разследване на убийства и винаги беше готов да даде съвет на Кели, който тя нито беше поискала, нито имаше нужда от него. Днес беше решил, че е от изключително важност да подчертае реда за предаване на улики.
– Трябва да се разпишеш, за да потвърдиш, че си ми предала уликата – обясни той, като нарисува въздушен кръг над съответната секция върху табелката, – а аз се разписвам, за да потвърдя, че съм я получил от теб.
– Чатнах – кимна Кели, която намираше улики и се подписваше за тях през последните девет години. – Благодаря.
– Защото ако един от тези подписи липсва, можеш да се сбогуваш със случая си в съда. Може да си хванала най-виновния човек на земята, но веднъж защитата да се хване за процедурите, и всичко ще се скапе по-бързо от суфле, което е извадено от фурната прекалено рано.