– Съжалявам. – Изражението ми я обезпокоява. – Това са само няколко трохи, мамо.
Подавам ѝ касовата бележка.
– Някога била ли си в това заведение? – Чувствам се замаяна, сякаш съм дишала прекалено бързо. Усещам сърцето си да тупти и броя всеки негов удар с цел да го забавя.
Кейти потърква носа си.
– Не мисля. Къде се намира?
– Близо до Лестър Скуер. – Когато си изправен пред някаква опасност, тялото ти влиза в един от два режима: бори се или бяга. Моето не прави нито едно от двете. Просто е застинало, иска да побегне, но не може да го стори.
– О, сещам се! Поне така мисля. Не съм влизала вътре, но съм минавала покрай него. Защо ме питаш?
Не искам да панирам Кейти. Разказвам ѝ за съобщението от полицай Суифт, но съвсем спокойно, все едно не е от голямо значение. Звънтенето в ушите ми се усилва. Случващото се не е случайност. Знам го.
– Мамо, това е просто касова бележка. Не е задължително да принадлежи на човека, който стои зад уебсайта. Нали? – Очите ѝ търсят отговор на лицето ми, опитват се да го разчетат, да преценят колко съм притеснена.
Да.
– Не, разбира се, че не.
– Може да е дошла от всеки – от някой джоб на палто, от стара найлонова торбичка, от всичко. – Двете се преструваме, че става въпрос за нещо незначително. Изгубен чорап. Избягала котка. Всичко, само не и касова бележка, която някак си свързва маниака с нашата къща. – Оставям касови бележки в торбички през цялото време.
Ще ми се да е права. Мисля си за всеки един случай, в който съм взимала торбичка от купчината под мивката и съм намирала изоставени касови бонове от предишни пазарувания.
Ще ми се да е права, но знам от страха, който пълзи по врата ми, че не е. Единствената причина касовата бележка да се намира в къщата е, че някой я е донесъл.
– Интересно съвпадение, не мислиш ли? – Опитвам се да се усмихна, но не успявам, лицето ми се изкривява в нещо коренно различно.
Страх.
Има глас в главата ми, който не искам да слушам, той настоява, че отговорът, който търся, е точно пред очите ми.
– Трябва да мислим логично – казва Кейти. – Кой е идвал тук наскоро?
– Ти, аз, Джъстин и Саймън – отговарям аз, – което е очевидно. Мелиса и Нийл. Купчината документи, които оставих на масата миналата вечер – касовите бележки и фактурите – принадлежат на Греъм Халоу.
– Възможно ли е да е негова?
– Може би. – Мисля си за натрупаните вестници "Лондон Газет" на бюрото на шефа си и си спомням напълно логичното му обяснение за присъствието им. – Макар че в последно време ми влиза в положение – дори ми даде болничен. Не мога да си го представя да прави нещо такова. – Една мисъл се настанява в главата ми. Полицията може и да не е открила някакви доказателства около Айзък, но това не означава, че такива не съществуват. – Изчистихме масата преди неделния обяд миналия месец. Айзък също беше тук.
Кейти зяпва.
– Какво искаш да кажеш?
Свивам рамене, но някак си неубедително дори за мен.
– Не искам да кажа нищо. Просто изброявам хората, които наскоро са били в къщата.
– Не може да си мислиш, че Айзък има нещо общо с това? Мамо, дори не го познавах, когато всичко това започна – сама каза, че обявите започват от септември.
– Той те снима, Кейти. Без да знаеш. Не мислиш ли, че това е странно?
– За да изпрати снимката на един от актьорите! А не за да я качи на някакъв уебсайт. – Тя ми крещи – отбранително и гневно.
– Откъде знаеш? – крещя в отговор и аз.
Настъпва тишина, докато двете не се успокояваме.
– Може да е на всеки – не иска да отстъпи Кейти.
– В такъв случай трябва да претърсим къщата – казвам аз. Тя кима.
– Първо стаята на Джъстин.
– Джъстин? Не може да смяташ, че... – виждам изражението на лицето ѝ. – Добре.
Дори като малък Джъстин обичаше повече компютрите, отколкото книгите. Тогава се притеснявах, че не съм направила нещо както трябва – че съм го оставила да гледа прекалено много телевизия например, – но когато Кейти се роди и впоследствие се превърна в такъв книжен червей, осъзнах, че просто двамата са много различни. Докато бяха малки, дори нямахме компютър у дома, но информационните технологии бяха единственият предмет в училище, заради който Джъстин го посещаваше. Умоляваше мен и Мат да му купим собствен компютър, но тъй като не можехме да си го позволим, той спестяваше от собствените си джобни и си купи частите; всяка от тях пристигаше в плик до нас и се складираше под леглото му точно до конструкторите "Лего" и играчките му. Сам сглоби първия си компютър, благодарение на инструкциите, които си беше ксерокопирал в библиотеката, а с течение на времето добави още памет, по-голям хард диск, по-добра графична карта. На дванадесет Джъстин знаеше повече за компютрите и интернет, отколкото аз на тридесет.