– Имам доверие на Саймън. – Думите ми звучат някак си празни, дори на мен.
Кейти започва да претърсва шкафа, като хвърля папки на пода. Най-горното чекмедже е препълнено с документи на Саймън – трудови договори, застрахователни полици... Нямам представа какво друго има там. В средното чекмедже пазя всичките документи за къщата – застраховката на сградата и имуществото, ипотеката ми, разрешението за преустройването на таванското помещение, в което се намираме в момента. В друга папка са актовете за раждане на децата и решението за развод, заедно с паспортите ни. В трето чекмедже са прибрани стари банкови извлечения, задържани просто защото не знам какво да правя с тях.
– Провери бюрото – нарежда ми дъщеря ми, точно както аз ѝ наредих да претърси стаята на Джъстин. Раздразнена от времето, което е необходимо, за да прегледа всеки документ, тя издърпва чекмеджето от шкафа и изсипва съдържанието му на пода, разпръсва папките с ръка, за да може всяка да се вижда. – Трябва да има нещо, знам, че има.
Кейти е силна. Упорита.
– Наследила го е от теб – често ми повтаряше Мат, когато дъщеря ни упорито отказваше да се храни или настояваше да ходим по магазините, когато мъничките ѝ крачета още не бяха заякнали достатъчно. Спомените болят и веднага ги прогонвам от главата си. Аз съм възрастната в случая. Аз съм силната. Всичко това е моя грешка. Аз съм тази, която попадна в капана на Саймън, която беше омагьосана от вниманието му, от щедростта му.
Нуждая се от отговори и се нуждая от тях веднага.
Отварям първото чекмедже на бюрото и изваждам съдържанието му. Хвърлям папки на пода и ги разтърсвам, в случай че има нещо интересно между страниците на иначе безинтересната документация. Срещам погледа на Кейти и тя ми кима сериозно, доволна е от мен.
– Това чекмедже е заключено. – Разклащам дръжката. – Не знам къде е ключът.
– Не можеш ли да го изкъртиш?
– Опитвам се. – Държа бюрото с една ръка, а с другата се мъча да го отворя. Не помръдва. Оглеждам хаоса наоколо и се питам къде ли е ключът, обръщам една поставка за химикали, но от нея се посипват единствено кламери. Спомням си как Кейти претърси скрина в стаята на Джъстин, затова прокарвам ръка под бюрото, в случай че ключът е залепен някъде там, и поглеждам долната част на всяко чекмедже по същата причина.
Нищо.
– Ще трябва да разбием ключалката. – Изричам думите с повече увереност, отколкото в действителност изпитвам. Никога не съм разбивала ключалка в живота си. Вдигам едни остри ножици от пода, изпаднали от някое от чекмеджетата, и ги забивам в ключалката. Без някаква ясна представа какво правя, раздвижвам върха им ожесточено насам-натам, а после нагоре-надолу, като в същото време дърпам навън. Чува се тих хрущящ звук и за моя изненада чекмеджето се отваря. Хвърлям ножиците на пода.
Искам вътре да няма нищо. Не искам да има нещо повече от няколко мръсни кламера и счупен молив. Искам да докажа на Кейти – и на себе си, – че Саймън няма нищо общо със сайта.
Само че чекмеджето не е празно.
Пълно е с листове, откъснати от тетрадка със спирала, които лежат невинно от едната страна. Грейс Саутхърд, гласи първият, а под името са изредени следните точки:
36
Омъжена?
Лондон Бридж.
Вдигам купчината листове и поглеждам втория.
Алекс Грант
52
Сива коса, къса. Слаба. Изглежда добре в дънки.
Имам чувството, че ще повърна. Помня как Саймън ме успокояваше онази вечер, в която излязохме на вечеря и аз бях толкова разтревожена заради обявите.
Кражба на самоличност, това е всичко.
– Какво намери, мамо? – Кейти идва при мен. Обръщам листовете, но е прекалено късно, тя вече ги е видяла. – О, боже мой...
има още нещо в чекмеджето. Коженият бележник, който подарих на Саймън на първата ни Коледа заедно. Взимам го и усещам меката кожа под пръстите си.
Първите няколко страници са лишени от смисъл. Половинчати изречения, подчертани думи, нарисувани стрелички от едно име към друго. Прелиствам страниците и без да искам отварям на някаква диаграма. В центъра е въпросът как? , ограден от нарисуван облак. Около него има още думи, всяка, от които във свое собствено облаче.
Намушкване
Изнасилване
Задушаване
Бележникът пада от ръцете ми и се приземява с трясък в отвореното чекмедже. Кейти изпищява и аз се обръщам, за да я успокоя, но преди да успея да кажа каквото и да било, чувам нещо, което разпознавам на мига. Застивам и поглеждам дъщеря си, от изражението на лицето ѝ разбирам, че тя също го е разпознала.