Един ресторант осигурява перфектната финансова завеса, когато е необходимо да се придвижват големи суми пари. На кого му пука колко души са влезли днес? Невидимите клиенти също си плащат сметките. Парите идват мръсни, но си тръгват чисти.
С времето редовните клиенти си развързват езиците. Ние знаем вашите тайни, амбиции и банкови сметки. Редовните клиенти споделят тайните си, барплотът е също като кушетката на терапевта. Вие говорите, ние слушаме.
Ресторантът е перфектното място, на което да намериш нови момичета, а и – от време на време – нови клиенти. Картичка, пусната в джоба на сакото на мъж, който отговаря на модела. Мъж, който е доказал своята циничност с коментарите си по адрес на момичето зад касата, мъж, чийто раиран костюм и маниери подсказват, че разполага с пари. Мъж, който по-късно ще погледне поканата в джоба си и ще е достатъчно поласкан, че да се заинтересова от нея.
Първокласен мъжки клуб. Най-добрите момичета.
Достъп до услуги, които няма да намери никъде другаде в града.
Достъп до теб.
– 33 –
Мелиса стои на прага между коридора и кухнята. Веднага забелязва ужасеното изражение на лицето на Кейти и разгънатата карта в ръката ми и усмивката ѝ бавно се изпарява. Осъзнавам, че се надявам да отрече, надявам се да ни представи някакво логично обяснение за доказателството, което държа.
Дори не се опитва да го стори. Вместо това въздиша дълбоко, сякаш действията ни са крайно досадни.
– Не е възпитано да се ровите в чуждите вещи – казва тя и ми се налага да преглътна автоматичното извинение, което съм на път да изрека. Мелиса тръгва към мен, токчетата ѝ тракат по плочките на пода и грабва картата от ръката ми. Затаила съм дъх, но когато го изпускам, няма нищо; гърдите ми са стегнати, като че ли някой е седнал върху тях. Гледам я как сгъва картата и измърморва, когато някое ъгълче се изкриви, но не бърза и въобще не е притеснена. Хладнокръвието ѝ ме обърква и се налага да си припомня, че доказателството е неоспоримо. Мелиса стои зад уебсайта и зад обявите в "Лондон Газет". Мелиса преследва жени през цял Лондон и продава информация за тях на мъже, които да сторят същото.
– Защо? – питам я аз. Тя не ми отговаря.
– По-добре седни – приканва ме и сочи към дългата бяла маса.
– Не.
Мелиса въздиша артистично.
– Зоуи, не прави нещата по-трудни, отколкото са. Сядай.
– Не можеш да ни държиш тук.
Тя се засмива, смехът ѝ прилича на лай, който ни казва, че тя може да прави каквото си иска с нас. Тръгва към кухненския плот от черен мрамор, върху който се намират единствено кафемашината и поставката за ножове до котлоните. Ръката ѝ надвисва над нея за секунда, показалецът ѝ изиграва мълчаливо играта онче, бонче, счупено пиронче, преди да издърпа петнадесетсантиметров нож с черна дръжка.
– Ако обичаш – настоява тя.
Бавно се разполагам в близкия до мен стол. Подръпвам ръкава на Кейти и след миг тя прави същото.
– Няма да се измъкнеш, Мелиса – казвам ѝ. – Полицията ще дойде всеки момент.
– Много се съмнявам. Предвид информацията, която така чинно споделяше с мен през последните няколко седмици, полицията доказа, че е доста некомпетентна.
– Ти каза на полицай Суифт къде сме. Тя ще... – Млъквам, още преди да съм видяла подигравателния ѝ поглед. Колко глупаво от моя страна. Разбира се, че не се е обадила на Кели Суифт. Имам чувството, че са ме ударили в стомаха и аз се присвивам в стола си поразена. Полицията няма да дойде. Личната ми аларма е в чантата ми у дома. Никой не знае, че сме тук.
– Ти си болна – изсъсква Кейти, – или луда. Или и двете. – Има нещо повече от гняв в гласа ѝ. Мисля си колко много време беше прекарала дъщеря ми в тази кухня през годините – печеше сладкиши, пишеше си домашните, говореше с Мелиса по начин, който не беше възможен между майка и дъщеря независимо от близостта им. Опитвам се да си представя как ли се чувства в момента, но бързо осъзнавам, че знам. Излъгана. Измамена. Предадена.
– Нито едно от двете. Просто видях бизнес възможност и се възползвах от нея. – Мелиса тръгва към нас, държи ножа някак си естествено, сякаш е прекъсната по средата на приготвянето на вечеря.