– Това не е бизнес! – отвръщам аз, толкова съм разярена, че едва успявам да произнеса думите.
– Определено е, и при това доста добър. Спечелих петдесет клиенти само две седмици след пускането на сайта и всеки ден се присъединяват нови. – Звучи като рекламно лице на някаква марка, като жена, която се опитва да ни привлече за клиенти на ресторантите си.
Сяда срещу нас.
– Толкова са глупави. Пътниците. Виждаш ги всеки ден, слепи за света около тях. Хипнотизирани от айподите, телефоните и вестниците си. Пътуват по един и същ маршрут, сядат на една и съща седалка, чакат на едно и също място на перона.
– Просто отиват на работа – отвръщам аз.
– Виждаш едни и същи хора всеки ден. Веднъж наблюдавах една жена да си оправя грима по Централната линия. Бях я виждала няколко пъти преди това и винаги пътуваше по един и същ маршрут. Спирката ѝ беше Холанд Парк и докато стигнеше до нея, вадеше гримовете си и започваше да си рисува лицето. Първо пудра, после сенки под очите, спирала, червило. Когато влакът намалеше на Марбъл Арк, си прибираше козметиката. Наблюдавах я внимателно и когато се извърнах, забелязах, че един мъж също я гледа втренчено, с блясък в очите, който предполагаше, че мисли за нещо повече от лицето ѝ. Тогава за първи път ми дойде идеята.
– Защо аз? – Докато изричам въпроса, веднага ми дойде наум следващия: – Защо ме качи на сайта?
– Трябваха ми няколко по-възрастни жени. – Мелиса свива рамене. – Хората имат различни вкусове.
– Аз съм ти приятелка! – Не ми харесва колко жалка звуча, като дете, което се сърди на приятелката си, че не иска да си играе с него.
Мелиса стиска устни. Става рязко, тръгва към плъзгащите се врати и се взира в градината. Минават няколко секунди, преди да отговори.
– Не познавам някого, който да мрънка толкова много за живота си като теб. – Очаквах нещо различно, нещо, с което съм я обидила преди години. Не и това. – Прекалено рано станах майка на две деца – имитира ме тя.
– Никога не съм казвала това. – Поглеждам Кейти. – Никога не съм съжалявала, че съм ви родила. И двамата.
– Изостави един перфектен съпруг – работлив, забавен, добър с децата – и го замени с друг също толкова перфектен.
– Нямаш представа какъв беше бракът ми с Мат. Или какви са взаимоотношенията ми със Саймън. – При мисълта за Саймън ме наляга вина. Как можах да си помисля, че той е отговорен за сайта? Сещам се за имената и за написаните на ръка заплахи, които намерих в чекмеджето му. За секунда изпитвам съмнение, но после осъзнавам какво са те, а именно бележки. Той беше използвал кожения бележник точно за целта, за която му го бях подарила – да работи над романа си. Облекчението ме кара да се усмихна и Мелиса ме поглежда с отровен поглед.
– Всичко е много лесно за теб, нали, Зоуи? Въпреки това никога не спираш да се оплакваш.
– Лесно? – Бих се засмяла, ако не беше ножът в ръката ѝ, който улавя светлината отвън и хвърля дъги в помещението.
– ...от момента, в който се премести тук, не спираш да се оплакваш, бедната ти. Самотна майка, която едва успява да плаща сметките си и която избухва в сълзи на всеки пет минути.
– Бяха трудни времена – отвръщам аз в своя защита, като говоря по-скоро на Кейти, отколкото на Мелиса. Дъщеря ми се пресяга към ръката ми, осигурява ми мълчаливата подкрепа, от която имам нужда.
– Давала съм ти всичко, което си поискала. Пари, работа, помощ за децата. – Завърта се – токчетата ѝ стържат по плочките, – навежда се над мен, косата ѝ пада върху моята и тя изсъсква в ухото ми. – Ти какво ми даде?
– Аз... – Не се сещам какво да отговоря. Все нещо трябва да съм направила за нея? Нищо не ми хрумва. Мелиса и Нийл нямат деца, нито домашни любимци, за които да се грижа, нито растения, които да поливам, когато са на почивка. Но приятелството не е само това, нали? Нима везните на дружбата трябва да са напълно балансирани? – Просто завиждаш – казвам аз. Думата е толкова незначителна, че въобще не може да опише мащаба на случващото се, на този ужас.
Мелиса ме поглежда така, сякаш е настъпила нещо неприятно.
– Да ти завиждам? На теб?
Виждам, че съм уцелила в десетката. Напипала съм слабото място.
– Мислиш си, че би била по-добра майка от мен.
– Със сигурност щях да съм по-благодарна – отвръща на удара тя.
– Обичам децата си. – Не мога да повярвам, че оспорва това.
– Едва ги виждаше! Те бяха неудобство, което ми прехвърляше, когато се измореше от тях. Кой научи Кейти да готви? Кой спаси Джъстин от децата, които крадяха в училище? Щеше да свърши в затвора, ако не бях аз!
– Казваше, че ти харесва да са край теб.