– Защото се нуждаеха от мен! Какво друго имаха? Майка, която постоянно работеше, постоянно се оплакваше и постоянно плачеше.
– Не е честно, Мелиса.
– Това е самата истина, независимо дали ти харесва, или не.
Кейти мълчи до мен. Поглеждам я и виждам, че цялата се тресе, лицето ѝ е изгубило цвета си. Мелиса се изправя. Премества се на въртящия стол до бюрото и пуска компютъра.
– Пусни ни, Мелиса.
Тя се засмива.
– О, я стига, Зоуи, не си чак толкова глупава. Вече знаеш за сайта, знаеш какво сторих. Не мога просто да те пусна.
– Тогава ни остави тук! – проплаквам аз, осъзнала, че има и друг начин. – Просто си тръгни. Заключи ни. Няма да знаем къде си отишла и няма да кажем нищо на полицията. Можеш да изтриеш всичко от компютъра си! – Наясно съм, че звуча истерично. Изправям се, без да знам какво смятам да правя.
– Сядай.
Не си усещам краката, но вървя към Мелиса на автопилот.
– Сядай!
– Мамо!
Случва се толкова бързо, че нямам време да реагирам. Мелиса става от стола и се блъска в мен, като събаря и двете ни на пода, приземява се отгоре ми и ме притиска силно. Сграбчила е косата ми с лявата си ръка и я дърпа назад, а с дясната държи ножа, който е опряла в гърлото ми.
– Започвам да се изморявам от всичко това, Зоуи.
– Махни се от нея! – пропищява Кейти, дърпа Мелиса за сакото и стоварва добре премерен ритник в корема ѝ. Тя едва го забелязва, но усещам острието на ножа върху кожата си.
– Кейти. – Гласът ми преминава в шепот. – Спри. – Дъщеря ми се поколебава, но отстъпва назад. Така се тресе, че мога да чуя тракането на зъбите ѝ. Вратът ми започва да пари.
– Мамо, ти кървиш!
Усещам влагата по кожата си.
– Ще правиш ли каквото ти кажа?
Кимам с глава и действието ми кара още една струйка кръв да потече от раната на врата ми.
– Чудесно. – Мелиса става. Изтупва коленете си, след което изважда кърпичка от джоба си и избърсва внимателно острието на ножа. – Сега седни.
Изпълнявам нареждането. Мелиса се връща на бюрото. Набира нещо на клавиатурата и на екрана излиза добре познатият фон на намери единствената точка ком. Тя въвежда потребителско име и парола, но сайтът изглежда различно. Осъзнавам, че е влязла като администратор. Минимизира прозореца, след което отваря нов и натиска няколко клавиша. Виждам перон на метрото. На него няма много хора, само десетина души и жена с ръчен сак, която стои на една от пейките. Първоначално си мисля, че гледаме снимка, но жената става и тръгва по перона.
– Разполагаш с видеонаблюдение?
– Да. Не мога да си припиша заслугата за камерите, само за пренасочването на предаването. Обмислях да монтирам свои, но така щях да съм ограничена до две линии на метрото. Сега мога да наблюдавам цялата мрежа. Това е линия Юбилейна. – Следва нова поредица от клавиши и изображението се сменя с друг перон, няколко души чакат влака си. – Не мога да получа достъп до цялата мрежа и, което е доста изнервящо, не мога да контролирам посоката на камерите – виждам само онова, което виждат и операторите. Но така цялата ми работа е много по-лесна, а и много по-интересна.
– Какво имаш предвид? – пита Кейти.
– Преди да имам достъп до мрежата, не знаех какво се случва с жените. Налагаше се да ги свалям от сайта, когато профилите им биваха продадени, както и да проверявам дали не са сменили работните си места или маршрутите си. Понякога минаваха дни, докато разбера, че някоя жена си е купила ново палто. Това не е добре за бизнеса. Видеонаблюдението означава, че мога да ги наблюдавам когато си искам. Означава, че виждам какво се случва с тях.
Мелиса продължава да работи с клавиатурата, преди да натисне Enter с префърцунен жест. По лицето ѝ се разлива усмивка, когато се обръща към нас.
– Какво ще кажете да поиграем на една игра?
– 34 –
Кели погледна телефона на бюрото си и се насили да набере номера. Вече беше опитала няколко пъти, като при всеки от тях прекратяваше връзката, още преди да чуе сигнала за звънене, и само веднъж затвори, когато отговориха отсреща. Преди да успее да промени решението си, вдигна телефона и набра. Затъкна слушалката между рамото и ухото си и се заслуша в сигнала за звънене – донякъде искаше да бъде пренасочена на гласова поща, донякъде искаше да приключи с всичко това. Ник събираше всички след десет минути и едва ли щеше да има възможност за лични разговори по-късно.
– Ало.
Когато чу гласа на Лекси, Кели онемя. Хората около нея се подготвяха за брифинга, събираха бележници и се навеждаха над бюрата си, за да прочетат дошлите в последните минути имейли. Замисли се дали да не затвори.