– Отклониш ли се – продължава Мелиса, – веднага ще разбера. Не е нужно да си гений, за да се сетиш какво ще се случи с майка ти.
Кейти прехапва устна.
– Няма нужда да правиш това – казвам ѝ нежно.
Дъщеря ми отмята косата си.
– Всичко е наред. Няма да позволя да ми се случи нещо, мамо. На мен или на теб. – Погледът ѝ е изпълнен със зловеща решителност, но я познавам достатъчно добре, за да знам, че не се чувства толкова уверена, колкото изглежда. Просто играе роля, но това не е пиеса. Не е и игра, независимо как я нарича Мелиса. Каквото и да се случи, в крайна сметка някой ще бъде наранен.
– Време е да тръгваш – нарежда Мелиса.
Прегръщам Кейти толкова силно, че въздухът ми напуска дробовете ми.
– Бъди внимателна. – Изричала съм тези думи хиляди пъти, откакто съм станала майка, всеки път с различен контекст.
Бъди внимателна, когато беше на десет месеца и обикаляше мебелите. Не чупи нищо, имах предвид в действителност, внимавай с тази ваза.
Бъди внимателна, когато се научи да кара колело. Пази се от колите, можех да ѝ кажа вместо това.
Бъди внимателна, когато за първи път си намери истински приятел. Не се оставяй да бъдеш наранена, исках да кажа. Не забременявай.
Бъди внимателна, казвам сега. Не се оставяй да те хванат. Дръж си очите отворени. Бъди по-бърза от тях. Бягай като вятъра.
– Ще бъда. Обичам те, мамо.
Престори се, че е нормален ден, казвам си аз, докато сълзите пълнят очите ми. Престори се, че просто отива на работа, че ще се прибере по-късно, когато ще си пуснем "Отчаяни съпруги" по Нетфликс и ще похапнем пица. Престори се, че това не е последният път, в който я виждаш. Вече плача открито, както и Кейти, временното ѝ перчене е твърде чупливо, за да издържи на подобен яростен пристъп на емоции. Искам да ѝ кажа да се грижи за Джъстин, когато си отида, да накара Мат да внимава да не излезе от правия път, но ако го сторя, ще призная онова, което не искам да осъзнава: че когато се върне, аз няма да съм тук. Ако се върне.
– Аз също те обичам.
Опитвам се да попия всяка дребна частица от нея: аромата на косата ѝ, петънцето червило в края на устата ѝ. Запомням всяка малка подробност, така че каквото и да се случи през следващите няколко часа, да умра с нейното лице пред очите си.
Моето малко момиченце.
– Достатъчно. – Мелиса отваря кухненската врата и Кейти тръгва по тесния коридор към изхода на къщата. Това е моят шанс, мисля си аз. Обмислям да хукна към предната врата, когато дъщеря ми я отвори, да изблъскам двете ни навън и да побегнем, да побегнем към безопасността. Но макар ножът да лежи отстрани на тялото на Мелиса, тя го стиска толкова силно, че пръстите ѝ са побелели. Готова е да го използва по всяко време.
Ножове.
Трябваше веднага да се сетя. Поставката за ножовете, в която липсва един, все още съдържа нож за месо и три за зеленчуци, подредени по големина. Чувам завъртането на ключа в ключалката и вратата се затръшва бързо, а аз съм нападната от видение как Кейти тръгва към метростанцията. Как върви към опасността. Избягай, моля я безмълвно. Тръгни в противоположната посока. Намери уличен телефон. Обади се на полицията.
Знам, че няма да го направи. Смята, че Мелиса ще ме убие, ако не се появи на камерите точно след осем минути.
Знам, че ще бъда убита, дори да изпълни задачата.
Когато Мелиса се връща, се намирам по средата между масата и кухненския плот. Тя носи нещо, което вероятно е взела от коридора. Тиксо.
– Къде отиваш? Ела тук. – Сочи с върха на ножа и на мен не ми трябва допълнително убеждаване. Мелиса премества стола ми така, че да е с лице към компютъра ѝ. Сядам на него.
– Сложи си ръцете зад гърба.
Подчинявам се и чувам добре познатия звук от отлепяне и късане на тиксо. Тя увива една лента около китките ми и облегалката, за да не мога да си движа ръцете. Откъсва още две ленти и привързва глезените ми към краката на стола.
Поглеждам часовника в десния ъгъл на монитора.
Остават шест минути.
Успокоена съм от мисълта, че маршрутът на Кейти до работното ѝ място е доста натоварен и че все още е светло. Няма тъмни участъци, в които може да бъде хваната в капан, и ако прояви съобразителността си, ще се оправи. Жените, които бяха станали жертви – Таня Бекет, Лора Кийн и Кати Танинг, – не знаеха, че са били набелязани. Кейти знае. Кейти държи коза в ръката си.