– Обиждаш ме, Зоуи. Мисля, че ме подценяваш. – Мелиса не ме поглежда и разбирам, че лъже. Не може да е сторила всичко това сама. Нийл наистина ли е в командировка? Или е горе? Може би слуша. Чака, докато жена му има нужда от подкрепление. Поглеждам нервно към тавана. Въобразявам ли си изскърцването в пода?
– Ще я видим отново след петнадесет минути – казва Мелиса и поглежда часовника си. – Не мога да следя какво се случва във влаковете на надземната железница, но следващата камера ще я покаже на Канада Уотър. – Сменя на следващата камера и виждам друг перон, на него има група малки деца, чиито учители със светлоотразителни жилетки ги карат да отстъпят от ръба му. Пристига влак и аз се оглеждам за Кейти, но не мога да я открия. Сърцето ми бие още по-бързо: нима вече ѝ се е случило нещо? За краткото пътуване между Кристъл Палас до Канада Уотър? В този момент забелязвам бялото ѝ яке и ето я и нея, ръцете ѝ са още в джобовете, главата ѝ продължава да се върти насам-натам и да оглежда всички, които подминава. Издишам въздуха, който съм задържала.
Кейти се скрива от видимост и макар Мелиса да включва нови две камери, не я виждаме отново, докато не стига до перона на линия Юбилейна. Стои близо до ръба му, а на мен ми се иска да ѝ кажа да отстъпи назад, защото някой може да я блъсне пред влака. Да я гледам така, чрез видеонаблюдението на метрото, е като да гледам филм, в който знам, че с главната героиня ще се случи нещо ужасно, и се провиквам, за да ѝ кажа да не се държи толкова глупаво.
Не излизай навън, не пренебрегвай звука, който чу... не си ли чела сценария? Не знаеш ли какво ще се случи?
Напомням си, че Кейти е чела сценария. Тя знае каква е опасността, просто не знае откъде ще се появи.
Някакъв мъж стои зад дъщеря ми, леко вляво от нея. Наблюдава я. Не мога да видя лицето му – камерата е прекалено далеч, – но главата му е обърната към нея, оглежда я от глава до пети. Прави крачка напред и аз стискам здраво ръба на стола си. Навеждам се в напразен опит да видя повече. На перона има доста хора – защо не гледат в правилната посока? Така няма да видят, ако ѝ направи нещо. А се чувствах толкова спокойна в метрото. Толкова много камери, толкова много хора. Но никой не гледа, не и наистина. Всеки пътува в своя собствен балон, сляп за случващото се с другите пътници.
Изричам името ѝ под носа си и като че ли тя ме чува и се оглежда. Вижда мъжа. Той пристъпва към нея и дъщеря ми веднага се отдръпва назад. Не мога да разчета езика на тялото ѝ – изплашена ли е? Тръгва към другия край на перона. Мелиса се намества в стола си и аз я поглеждам. Наблюдава с интерес екрана, но не се е навела напред, не е напрегната като мен. Облегнала се е, лактите ѝ са опряни в облегалките, а краищата на пръстите на двете ѝ ръце се допират. Върху лицето ѝ танцува слаба усмивка.
– Изумително – казва тя. – Винаги ми е харесвала идеята жените да не знаят, че са следени, но това е нещо доста по-интересно. Игра на котка и мишка в метрото. Може да го включа като допълнителен пакет за членовете. – Подигравателният ѝ тон ме отвращава.
Мъжът на перона не е последвал Кейти в другия край, но когато влакът пристига и от него слизат купища туристи и пътници, го виждам как си проправя път през мелето към дъщеря ми. Не се качва от същото място като нея и изпитвам облекчение, макар да е избрал същия вагон като нейния.
– Можеш ли да се включиш към камерата на този влак? Искам да я видя. Искам да видя какво се случва!
– Като наркотик е, нали? Не, опитвала съм, но е доста защитена. Разполагаме със... – Мелиса проверява някакво отворено прозорче на компютъра си – ...седемнадесет минути, докато стигне до Ватерло. – Барабани с пръсти по бюрото.
– Влакът е претъпкан. Никой няма да опита нищо пред толкова много хора. – Казвам го по-скоро на себе си, отколкото на Мелиса.
Ако Кейти изпищи, дали някой ще направи нещо? Винаги съм я учила да вдига врява, ако нещо ѝ се случи.
– Пищи колкото можеш – обяснявах ѝ. – Ако някой перверзник се отърка в теб, не му казвай нищо, направи така, че всички да чуят. Изкрещи: Спри да ме опипваш веднага! . Нека целият вагон разбере какво се случва. Може би никой няма да направи нищо, но поне перверзникът ще спре да те закача, ще видиш.
Пътуването от Ватерло до Лестър Скуер трае само четири минути. Знам, защото Мелиса ми каза и защото всяка секунда ми се струва колкото цял час. Губим Кейти на Ватерло и Мелиса веднага превключва на нова камера – тя е насочена към долната част на ескалаторите, които водят до Лестър Скуеър.