– Не. Нямаме номер на Кейти. Разполагаме само със стар мобилен телефон на сина ѝ, Джъстин – бил е арестуван, след като е хванат да краде през 2006-а, и е получил предупреждение за притежание на наркотици през 2008-а. Оттогава няма нищо, макар че сме го проверявали над десет пъти.
– Какво казаха от телефонните служби?
– Няма телефонен номер, регистриран на Кейти Уокър. Или е на ваучер, или е в група с майка си. Помолих ги да проверят това.
– Откъде е изпратен имейлът с профила на Кейти Уокър? – Ник изстреля въпроса към Андрю, който не изглеждаше обезпокоен от припряността на инспектора.
– Не е от "Еспрес О-о!", ако това си мислиш. IP-то е различно. Ще се наложи да направя запитване.
– Колко време ти е необходимо? – Ник погледна часовника си и не изчака отговор. – Колкото и да е, ще е прекалено много. Британската транспортна полиция е на път към Лестър Скуеър, но няма никаква гаранция, че ще стигне до Кейти навреме и междувременно е напълно възможно Зоуи да се намира в реална опасност.
– Все още не вдига домашния – каза Лусинда и остави слушалката на телефона, – а мобилният ѝ е изключен.
– Искам да го проследите. Разберете кога и къде е бил използван за последно. Кели, искам да изпратиш полицаи на мястото, веднага след като Лусинда получи местоположение.
– Нямаш грижи. – Полицайката седна до анализаторката, която вече пускаше телефона за проследяване. Ник закрачи отново и продължи да раздава инструкции, без дори да си поеме въздух. Една мисъл започна да се заформя в главата ѝ, нещо, което някой беше казал само преди миг. Опита се да го извади на повърхността, но то ѝ се изплъзваше, благодарение на нарастващия хаос в залата за брифинги.
– Не можем ли да вземем мобилния номер на дъщерята от разпечатката на Зоуи Уокър? – попита Ник.
– Възможно е – отвърна Лусинда. – Но процесът е дълъг и не е точна наука; ще трябва да извадя най-често набираните номера и да предположа кои са на семейството ѝ.
– Действай. Моля те – добави бързо инспекторът. Кели за пръв път го виждаше толкова обезпокоен. Вратовръзката му беше разхлабена, но той я сграбчи и я хвърли на масата, разкопча горното копче на ризата и раздвижи врата си.
– Андрю, дръж под око сайта и веднага ми кажи, когато нещо се промени. Направи каквото е необходимо, за да разбереш откъде е бил изпратен последният имейл. Ако не е от "Еспрес О-о!", вероятно е от някой друг ресторант. Кели, ако е така, изпрати веднага полицаи, които да прегледат видеозаписите и да разпитат клиентите, които са били там по време на изпращането на имейла.
Еспрес О-о!
Точно това беше. Мисълта, която се въртеше в главата ѝ, най-накрая се избистри. Срещнаха се със Зоуи в ресторант в Ковънт Гардън. Приятелката с веригата кафе-ресторанти и новия ѝ бизнес в Кларкънуел. Австралийката в "Еспрес О-о!" и собственичката на верига ресторанти, която я нямаше.
– Не клиентите – каза на глас Кели, която изведнъж осъзна кого търсеха. Жената зад уебсайта, жената, която точно сега изпращаше деветнадесетгодишната Кейти в смъртна опасност и която вероятно държеше Зоуи Уокър за заложничка.
Ник я погледна очаквателно. Кели почувства прилив на адреналин.
– Трябва да направим проверка на фирмите – каза тя. – Не клиент е използвал безжичния интернет на "Еспрес О-о!", за да управлява уебсайта. Била е собственичката.
– 37 –
– Кейти! – изпищявам толкова силно, че гласът ми преграква, а устата му пресъхва. Дърпам силно тиксото и усещам как то опъва космите по китката ми. Намирам сила, която не знаех, че притежавам, и чувствам, че тиксото поддава малко. Мелиса се усмихва.
– Аз печеля. – Тя се завърта в стола си към мен, скръстила е ръце и ме гледа замислена. – Но честно казано, аз винаги печеля.
– Кучка такава. Как можа да го направиш?
– Не съм направила нищо. Ти го направи. Ти я пусна да се подложи на опасност – опасност, която знаеше, че я чака там, навън. Как можа да сториш подобно нещо на собствената си плът и кръв?
– Ти... – млъквам. Мелиса не ме е карала. Права е, аз позволих на Кейти да излезе. Вината е моя.
Не мога да я погледна. Усещам болка в гърдите, която затруднява дишането ми. Кейти. Моята Кейти. Кой беше този мъж? Какво прави с нея в момента?
Опитвам се да говоря спокойно. Разумно.
– Можеше да имаш деца. Можеше да си осиновиш, да пробваш ин витро. – Поглеждам отново към монитора, но вратата към онова, което предполагам, че е килер или склад на поддръжката, си остава затворена. Защо никой не забеляза? Навсякъде е пълно с хора. Виждам една служителка на метрото със светлоотразителна жилетка и я приканвам да отвори вратата, да чуе плача на Кейти, да направи нещо – каквото и да е, – за да спре случващото се на малкото ми момиченце.