Минаваме покрай ресторанта на Мелиса и аз си поемам неволно въздух, за да потисна хлипа, който изскача от гърлото ми. Колко много пъти съм я посещавала за чаша чай след работа и съм ѝ помагала да се подготви за обедната навалица. Осветлението в ресторанта работи и хвърля мрачни сенки върху събраните маси и столове.
– Няма ли да отидеш да затвориш? – питам Джъстин. Той ме поглежда.
– Не искам да ходя там, мамо.
Разбирам го. Аз също не искам. Самата мисъл, че се намираме на Анърли Роуд, ускорява пулса ми и ме залива нова вълна омраза към Мелиса, затова че опетни спомените за къщата, която обичах. Никога не съм мислила за преместване, но сега подобна възможност ми се струва нелоша. Ново начало за Саймън и мен. Повече пространство за Кейти и Джъстин, разбира се. Нов живот за всички ни.
Минаваме покрай метростанцията. В главата ми изниква образът на Кейти, която върви към входа и поглежда към камерите – ужасена, но решена да успее. Решена да ме спаси.
Поглеждам я и се питам какво ли си мисли, но профилът ѝ не ми подсказва нищо. Тя е много по-силна, отколкото си мислех.
– Какво следва сега? – пита Мат. Всичко беше свършило, когато му се обадих да дойде до болницата да прибере бившата си жена и дъщеря си, облечени в странна комбинация от дрехи, които Саймън беше успял да вземе от дома ни набързо. Полицията конфискува дрехите, които носехме в къщата на Мелиса. Обясниха ни, че трябва да ги изследват и че не бива да се тревожа. Всичко щяло да бъде наред.
– Трябва да се явя на доброволен разпит следващата седмица – отвръщам аз, – след което Прокуратурата ще разгледа случая и ще вземе решение през следващите няколко дни.
– Няма да ти повдигнат обвинение – увери ме полицай Суифт, макар че плахият поглед през рамото ѝ предполагаше, че престъпва правомощията си. – Очевидно е, че си действала при самозащита. – Веднага млъкна, когато инспектор Рампело се появи на двора, но мъжът също кимна.
– Просто формалност – обясни той.
Когато приближаваме края на Анърли Роуд, виждам един полицай в светлоотразителна жилетка да стои на пътя. Няколко конуса са затворили едното платно, на което са паркирали две полицейски коли и бял ван на криминолозите. Полицаят на пътя регулира движението. Мат спира възможно най-близо до къщата. Слиза и отваря задната врата за Кейти, след което я прегръща и я води към дома ни. Джъстин върви след тях, очите му не се отлепят от синьо-бялата полицейска лента, която се поклаща на вятъра пред къщата на Мелиса.
– Трудно е да повярваш, нали, скъпи? – питам аз. Освобождавам се от прегръдката на Саймън и хващам сина си за ръката. Той ме поглежда, все още се опитва да асимилира случилото се днес.
– Мелиса – започва той, но думите му убягват. Знам как се чувства; аз също не мога да намеря правилните думи, откакто се случи.
– Знам, скъпи.
Чакаме пред вратата, докато Саймън ни настига и я отключва. Не поглеждам към къщата на Мелиса, но дори без да я виждам, мога да си представя облечените в бяло фигури в красивата ѝ кухня.
Дали Нийл ще продължи да живее там? Кръвта вече ще е засъхнала, гладкият слой ще е потъмнял, всяка капка ще се е превърнала в люспа. Някой ще трябва да я почисти. Представям си как я търкат и мият, но плочките завинаги ще бъдат напоени със сянката на жената, умряла там.
Предната врата на къщата ни се отваря. Вътре е топло и приветливо. Успокоявам се, когато виждам добре познатата купчина връхни дрехи на парапета и разхвърляните обувки до изтривалката. Саймън застава на една страна и аз следвам Джъстин и Кейти вътре.
– Ще ви оставям – казва Мат. Обръща се да си ходи, но Саймън го спира.
– Искаш ли да влезеш да пийнем по нещо? – пита той. – Мисля, че всички имаме нужда от питие.
Мат се колебае, но само за секунда.
– Разбира се. Ще е чудесно.
Спирам се в коридора, свалям си палтото и давам своя дан към купчината с обувки до вратата. Джъстин, Кейти и Мат се насочват към дневната и чувам как бившият ми съпруг ги пита кога ще украсяваме елхата и дали искат нещо специално за Коледа тази година. Саймън излиза от кухнята с бутилка вино и няколко чаши, които стиска внимателно между пръстите на едната си ръка.
– Идваш ли? – Поглежда ме с притеснение, не знае как може да ми помогне. Усмихвам му се, за да го успокоя, и му обещавам, че ще дойда.
Предната врата все още е открехната и аз я отварям още малко. Заставам на прага и ѝ позволявам на студения полъх да обгърне лицето ми. Насилвам се да погледна към съседната къща и към градината на Мелиса с развяващата се полицейска лента.