– Добре съм си на сегашното място – отвърна Кели. – Трябва да вървя... някой чука на вратата.
– Обещаваш ли, че ще дойдеш да ни видиш скоро?
– Обещавам. Обичам те, сестричке.
– Аз също те обичам.
Кели прекрати разговора и въздъхна. Истинско удоволствие беше да прекара последните три месеца в отдел "Джебчийство", подразделението, което се занимаваше с джебчиите в лондонското метро. Хубавото не бяха само цивилните дрехи – макар че след четири години в униформа промяната беше добре дошла, – а и чувството, че правиш нещо значимо, че намаляваш вълната от престъпления, която засяга изключително много хора в града. Откакто постъпи на работа, се откриваха все повече и повече специални отдели: всички сериозни престъпления се разпределяха към тях, а за Кварталните полицейски екипи оставаха само дребните и антисоциалното поведение. От седмица отново беше в униформа и освен Карл Бейлис, единствените престъпници, с които се занимаваше, бяха хлапета, качили си маратонките на седалките, и обичайните петъчни пияници, които се блъскаха по оградите и дъхът им караше въздуха да посинява. Готова ли беше да се върне в специален отдел? Смяташе, че е, но когато обсъди идеята с инспектора си, отговорът му беше кратък и ясен.
– Хората в тази служба имат дълга памет, Кели. Те смятат, че си голям риск. – Той ѝ беше осигурил командировката в отдел "Джебчийство" като утешителна награда; крачка нагоре от патрулирането, но с минимален риск да ѝ повлияе емоционално. Назначението трябваше да я задоволи, но вместо това то ѝ напомни какво пропускаше.
Лекси беше права, трябваше да продължи напред.
– 5 –
Необичайно е да виждам Кейти преди обед; бакшишите в ресторанта са по-добри вечер, отколкото на обяд, а и не е от тези момичета, които се прибират рано през почивните дни. Вчера обаче се качи в стаята си преди десет и когато я надникнах по пътя си към спалнята (трудно е да промениш някои навици), вече беше заспала. Сега лежа в леглото и се опитвам да предизвикам някакъв ентусиазъм за мокра по-неделнишка сутрин, чувам воя на електрическия душ, акомпаниран от тракане, което се надявах да е плод на въображението ми.
– Счупен е.
Саймън издава звук, който може би е съгласие, и се пресяга, за да ме придърпа по-близо до себе си. Откъсвам се от него.
– Ще закъснеем за работа. Трябва да се обадя на някого да дойде да погледне душа, определено не е наред.
– Ще ни струва цяло състояние – знаеш какви са водопроводчиците. Ще ни таксуват сто лири още преди да са прекрачили прага на дома ни.
– Е, сама не мога да го оправя, а и... – Не довършвам изречението и поглеждам Саймън.
– Хей, не съм толкова лош! – Сръгва ме в ребрата и аз изврещявам. Всъщност е ужасен, що се отнася до поправки – способностите му са равни на моите. Къщата, която купихме двамата с Мат, беше отнета ипотека – иначе не бихме могли да си я позволим – и планът беше двамата да я поддържаме. След втория път, в който пробих водопроводна тръба, се отказах от електрическите инструменти и отстъпих правото на ремонти на Мат. Те си бяха чисто мъжка работа като обслужването на таксито и изхвърлянето на боклука. През годините, в които живеехме само аз и децата, бях свикнала да правя почти всичко, но рафтът в банята падна три пъти, а гардеробът в стаята на Кейти още се клати. Когато разбрах, че Саймън е също толкова некадърен в поправките, колкото и аз, тайничко се зарадвах.
– Има ли някакъв смисъл да поправяме душа? – пита той. – Цялата баня се нуждае от основен ремонт.
– Това няма да се случи скоро – отвръщам и си мисля за коледните подаръци, които ще трябва да купя. – Ще се наложи да оправим душа и да преглътнем останалото. – Шмугвам се под юргана и усещам как топлото тяло на Саймън обгръща моето, едното ми око е насочено към часовника.
– Ще е просто пилеене на пари. – Сай отмята рязко юргана, изритва го надалеч и двамата биваме атакувани от студен полъх. Изправям се и го поглеждам.
– Откога се тревожиш толкова много за пари? – Аз съм тази, която следи какво харчим. В кръвта ми е. Саймън, от друга страна, харчи на поразия като хората, които никога не са изпитвали липсата на пари.
– Съжалявам – отвръща той и свива рамене засрамен. – Станах със задника напред. Просто ми се струва нелепо да закърпваме нещо, което има нужда от по-сериозна работа. Какво ще кажеш да поискам оферта за цялостен ремонт?
Представям си банята на мечтите ми – всичко в хром и бели плочки, също като хотела в Париж, в който Саймън ме заведе на първата ни годишнина.
– Не можем да си го позволим, не и с предстоящата Коледа.