Джъстин дърпа юргана над главата си.
– Ще закъснееш за работа – казвам му. Както и аз, мисля си, ако не се размърдам.
– Не се чувствам добре – чувам приглушения отговор. Дърпам силно завивката.
– Мелиса направи компромис заради теб, Джъстин. Няма да се обаждаш, че си болен, чу ли ме? – Настойчивостта в тона ми най-накрая стига до него. Наясно е, че нямаше да има работа, ако не беше Мелиса – ако аз не я бях помолила, за да сме по-точни.
– Добре. Не отивай.
Оставям го да седи по боксерки на ръба на леглото и да си търка главата, докато косата му не се изправи нагоре.
От отворената баня излиза топла пара. Чукам на вратата на Кейти и тя се провиква да влизам. Стои на бюрото, което използва като тоалетна масичка, и оцветява веждите на безупречно гримираното си лице, косата ѝ е увита в кърпа.
– Благодаря. Ще си изпия чая, докато си оправям косата. Ще съм готова за тръгване в седем и половина.
– Искаш ли препечена филийка?
– Ще се подуя от нея. Ще хапна нещо след това. – Изпраща ми въздушна целувка и взима чашата си, на която пише Успокой се и гледай ТАУИ. Дори в халат е прекрасна. Краката ѝ са дълги до раменете. Само Бог знае откъде ги е намерила такива: определено не и от мен, и макар Мат да е по-висок от моя милост, пак си остава нисък и набит.
– Поръчах си го и си го платих – обичаше да казва за бирения си корем той, да се хили и да си го гали. Въобще не си приличат със Саймън, който е висок, слаб и с дълги крака, които изглеждат чудесно в костюм и комично в къси панталони.
– Обзалагам се, че никога не си е цапал ръцете – беше се изказал презрително Мат, след първия път, в който двамата се срещнаха – неловко – на прага на вратата; бившият ми беше дошъл да остави Кейти у дома.
– Може би не му се е налагало – отвърнах му дръзко и съжалих в секундата, в която го направих. Мат е умен. Може да не е начетен като Саймън, но не е глупав. Щеше да завърши колеж, ако не бях аз.
Отнасям чая на Саймън. Вече се е облякъл – светлосиня риза и панталони в тъмносиньо. Сакото му още е в гардероба. Няма да си сложи вратовръзка, благодарение на по-свободния дрескод на "Телеграф", но така или иначе не е от хората, които носят дънки. Проверявам колко е часът и се затварям в банята, с надеждата че другите са ми оставили малко топла вода. Душът ми е кратък, когато осъзнавам, че не са.
Подсушавам се, когато някой почуква на вратата.
– Почти съм готова!
– Аз съм. Тръгвам.
– О! – Отварям вратата с увита около влажното ми тяло кърпа. – Смятах, че ще излезем заедно.
Саймън ме целува.
– Казах ти, че ще бързам днес.
– Ще сме готови след десетина минути.
– Съжалявам, наистина трябва да вървя. Ще ти звънна по-късно.
Той отива долу, а аз приключвам с подсушаването си. Сърдя се на себе си, че съм разочарована, задето Саймън не иска да върви с нас до метростанцията. Приличам на тийнейджърка, зарязана от футболиста, когото харесва.
Сай работеше на смени, понякога отиваше рано, а понякога се прибираше късно от редакцията, налагаше се да поема часове и през уикенда. Преди няколко месеца – в началото на август – нещата на работното му място се промениха и го назначиха с постоянно работно време, от понеделник до петък. Смятах, че ще е доволен, но вместо да се наслаждаваме на вечерите си заедно, той се прибира кисел и депресиран.
– Не обичам промените – обясни ми веднъж.
– Тогава си поискай старото работно време.
– Не става така – отвърна ми с раздразнение, което го караше да е рязък с мен. – Не разбираш. – Прав беше, не разбирах. Както и не разбрах защо не можа да ни изчака десет минути.
– Успех! – провиква се към Кейти, докато върви по стълбите към вратата. – Разбий ги!
– Нервна ли си? – питам дъщеря си, докато вървим към метростанцията. Тя не отвръща нищо, което само по себе си е отговор. Портфолиото ѝ е под мишницата ѝ, в него има десетина снимки размер 7х5, които струват малко състояние. На всяка от тях носи нещо различно, както и ново изражение на лицето. На всички е красива. Саймън плати за снимките, за да я изненада за осемнадесетия ѝ рожден ден. Досега не я бях виждала толкова щастлива.
– Не мисля, че мога да понеса още един отказ – отвръща тихо тя.
Въздишам.
– Това е труден бизнес, Кейти. Опасявам се, че ще получаваш много откази.
– Благодаря ти. Хубаво е да знам, че собствената ми майка вярва в мен. – Отмята коса, сякаш иска да си тръгне, но двете сме в една и съща посока.
– Не се сърди, мила. Знаеш какво имам предвид. – Казвам здравей на уличната музикантка с растите, която е застанала на входа на метростанция Кристъл Палас, и бъркам в джоба на палтото си за една от монетите, които държа там. Името ѝ е Меган и е малко по-голяма от Кейти. Знам, защото един ден я попитах и тя ми обясни, че родителите ѝ са я изхвърлили и сега прекарва времето си, като спи у приятели, свири на улицата и се храни в кухнята за бедни на Норууд и Брикстън.