– Най-добре да ги подредиш, Зоуи – каза ми Греъм и така вместо да записвам часове за огледи на имоти, стоях в проветривия коридор пред офиса на шефа си и съжалявах, че си бях отворила устата. "Халоу и Рийд" не е лошо работно място. Преди се занимавах със счетоводните книги веднъж седмично, но тогава офисмениджърката излезе в майчинство и Греъм ме помоли да поема задълженията ѝ на пълен работен ден. Бях счетоводителка, не лична асистент-ка, но парите бяха добри, а и бях изгубила няколко клиенти от частната си практика, затова реших да не пропускам тази възможност. Три години по-късно още съм тук.
Забелязвам, че наближаваме Канада Уотър, вагонът се е поизпразнил и единствените, които стоят прави, го правят по собствено желание. Мъжът до мен така си е разкрачил краката, че се налага да се извия на една страна. Поглеждам към пътниците срещу мен и виждам, че двама други мъже са заели същата поза. Съзнателно ли го правят? Или това е някаква вродена нужда да се правят на по-важни от останалите? Жената точно пред мен премества пазарската си чанта и чувам несъмнено звън от бутилка вино. Надявам се Саймън да се е сетил да сложи една в хладилника: седмицата беше дълга и точно сега единственото, което искам, е да се свия на дивана и да гледам телевизия.
Преглеждам няколко страници от "Лондон Газет", където някакъв бивш финалист от "Х Фактор" се оплаква от бремето на славата, а след него се натъквам на дебат за законите за защита на личните данни. Чета, без да осмислям прочетеното: гледам снимките и заглавията, просто за да правя нещо. Не си спомням кога за последно прочетох цял вестник или изгледах цяла новинарска емисия. Винаги улавям части по "Скай Нюз", докато закусвам или чета заглавията през нечие рамо, докато пътувам за работа.
Влакът спира между Сиденхам и Кристъл Палас. Чувам раздразнена въздишка от предната част на вагона, но не вдигам очи, за да разбера чия е. Вече е тъмно и когато поглеждам през прозореца, виждам собственото ми лице да ме наблюдава оттам; по-бледо е дори от истинското и е разкривено от дъжда навън. Свалям си очилата и потривам вдлъбнатините, които са оставили от двете страни на носа ми. Изслушвам някакво пращящо от високоговорител съобщение, което е така приглушено и с толкова тежък акцент, че не мога да разбера за какво става въпрос. Може да е всичко – от сигнал за повреда до труп на релсите.
Надявам се да не е труп. Мисля си за чашата с вино и как Саймън масажира краката ми на дивана, след което ме обзема чувство на вина, че първата ми мисъл е за собственото ми удобство, а не за отчаяната постъпка на някаква бедна суицидна душа. Сигурна съм, че не е труп. Труповете са за понеделнишките сутрини, а не за петъчните вечери, когато работата е на блажените три дни отстояние.
Разнася се някакво скрибуцане и настъпва тишина. Каквато и да е причината за забавянето, явно ще отнеме известно време.
– Това не е на добре – казва мъжът до мен.
– Хмм – отвръщам уклончиво. Продължавам да отгръщам страниците на вестника си, но спортът не ме интересува, а след него са предимно реклами и театрални ревюта. С това темпо няма да се прибера у дома по-рано от седем, ще се наложи да хапнем нещо леко, вместо печеното пиле, което планирах. Саймън готви през седмицата, а аз поемам петъчните вечери и уикендите. Той би се заел и с тазвечерните ми задължения, ако го помоля, но не бих го направила. Не мога да го карам да готви за нас – за моите деца – всяка вечер. Може би ще взема нещо готово.
Пропускам раздела за бизнес и поглеждам кръстословицата, но нямам химикал в себе си. Затова започвам да чета обявите, като си мисля, че мога да намеря работа на Кейти – или пък за мен, макар да знам, че никога няма да напусна "Халоу и Рийд". Заплащането е добро, знам какво правя, а и ако не беше шефът ми, всичко щеше да е перфектно. Клиентите са приятни, поне в повечето случаи. Обикновено са новосъздадени фирми, които си търсят офиси, или проспериращи бизнесмени, готови за по-голям ръст. Не се занимаваме много с жилищни имоти, но апартаментите над работилниците и магазините стават за първо жилище или за хора, които си търсят нещо по-малко. Често попадам и на наскоро разведени. Понякога, ако съм в подходящото настроение, им казвам, че знам какво преживяват.
– Накрая наредиха ли се нещата? – винаги питат жените.
– Това беше най-умното нещо, което някога съм правила – отвръщам поверително. Точно тези думи искат да чуят.
Не намирам никакви предложения за работа за деветнадесетгодишна кандидат-актриса, но прегъвам ъгъла на страницата, на която има обява за офисмениджър. Няма лошо да съм наясно с предлагането. За момент си представям как влизам в офиса на Греъм Халоу, подавам му оставката си и му казвам, че не съм съгласна да ми говори като на някакъв боклук върху подметката на обувката му. След това поглеждам към заплатата под позицията за офисмениджър и си спомням колко дълго време се борех със зъби и нокти, докато стигна до пост, от който в действителност мога да се прехранвам. По-добре да си остана при дявола, когото познавам, нали така казваха хората?