– Актьорството не е нормална работа – казвам аз, защото да не се съгласявам с Мат е навик, който не мога да изкореня. – Има нужда от нещо стабилно.
– Сама ще стигне до този извод, при това съвсем скоро. Когато го стори, ние ще сме там.
Приключвам с почистването на голямото помещение и се насочвам към офиса на Греъм. Бюрото му е два пъти по-голямо от моето и също толкова подредено. Това е едно от малкото общи неща помежду ни. Календарът е разположен паралелно на ръба на бюрото, а днешният мотивационен цитат ме кара да направя нещо сега, за което бъдещото ми аз ще ми благодари. В другия край има три тавички, пълни с документи, обозначени с етикети входящи, за обработка и поща. Пред тях има купчина вестници. Днешният "Лондон Газет" е най-отгоре.
Няма нищо необичайно в това. Няма как да си намерите офис в Лондон, без да разчитате на "Газет". Вдигам първия вестник, като се оправдавам пред себе си, че продължавам да подреждам, и виждам, че онзи под него също е "Лондон Газет". Както и онзи под него, и онзи под него. Десет или повече броя, подредени чинно един върху друг. Поглеждам към вратата, след което сядам в коженото кресло на Греъм и взимам най-горния брой. Преглеждам първите две страници, но не мога да се спра и отгръщам на обявите.
Усещам стягане в гърдите си, дланите ми се изпотяват. Защото от последната страница на вестника – който е отпреди няколко дни – ме гледа жена, която съм виждала и преди.
Всички сме пионки на навика.
Дори ти.
Взимаш от закачалката едно и също палто всеки ден, тръгваш от дома си по едно и също време всяка сутрин. Имаш си любимо място в автобуса или във влака, знаеш точно кой ескалатор се движи най-бързо, коя бариера за билети да използваш, къде опашката е най-малка.
Знаеш тези неща: аз също ги знам.
Знам откъде си купуваш вестника всеки ден, както знам откъде си купуваш млякото веднъж седмично. Знам пътя, по който водиш децата си на училище, и прекия път, който използваш, когато се връщаш от зумба. Знам улицата, на която се разделяш с приятелките си, след като сте били в пъба в петък вечер, знам и че извървяваш остатъка до дома си сама. Знам 5-километровия ти маршрут за бягане в неделя сутринта и точното място, на което спираш, за да се разтегнеш.
Знам всички тези неща, защото никога не ти е хрумвало, че някой те наблюдава.
Рутината ти действа успокоително. Тя е нещо познато, нещо, което вдъхва увереност.
Рутината те кара да се чувстваш в безопасност.
Рутината ще те погуби.
– 6 –
Служебният телефон на Кели иззвъня и тя напусна залата за брифинги. Скрит номер почти сигурно означаваше, че се обаждаха от Централата, затова задържа апарата между ухото и дясното си рамо, докато закопчаваше жилетката си.
– Кели Суифт.
– Ще приемете ли обаждане от госпожа Зоуи Уокър? – попита гласът. Полицайката чу шумотевицата от гласове – десетина други оператори приемаха обаждания и разпределяха задачите. – Иска да говори с Вас за кражба в градския транспорт – нещо взето от някаква чанта?
– Ще се наложи да я пренасочите към отдел "Джебчийство". От няколко дни вече не съм командирована там, отново съм в Кварталния полицейски екип.
– Вече опитах да го сторя, но никой не ми вдига. Вашето име все още е дадено за контакт, така че... – операторът млъкна и Кели въздъхна. Името Зоуи Уокър не ѝ говореше нищо, но през трите месеца в отдел "Джебчийство" се беше срещнала с прекалено много жертви с откраднати портфейли, за да може да ги запомни всичките.
– Свържете ме.
– Благодаря Ви. – Операторът звучеше, сякаш му олекна, а Кели не за първи път се радваше, че отново се занимава с истинска полицейска работа, а не е хваната в капана на стая без прозорци, където да приема обажданията на разгневени граждани. Чу тихо кликване.
– Ало? Ало? – Разнесе се друг глас от другата страна на линията, този път женски и нетърпелив.
– Здравейте, на телефона е полицай Суифт. Как мога да Ви помогна?
– Най-накрая! Някой би си помислил, че искам да се свържа с МИ-5.
– Опасявам се, че там са големи сухари. Разбрах, че сте искали да говорите с мен относно кражба в метрото. Какво са Ви откраднали?
– Не на мен – отвърна жената с тон, който предполагаше, че Кели не може да разбере какво ѝ говорят. – Кати Танинг.
Обаждания като това бяха често срещани, когато името на полицай се споменеше във вестника. С него се свързваха граждани, които в повечето случаи нямаха никаква връзка със самата статия, сякаш той беше длъжен да изиграе ролята на кошче за душевните им отпадъци.