– Виждала ли си тази снимка преди?
Кати поклати глава. Въпреки увереността ѝ, Кели виждаше, че е озадачена.
– Сигурна съм, че не си публикувала ти обявата.
– Виж, условията в здравната служба може и да са трудни, но не съм готова да си сменям професията.
– Регистрирана ли си в някой сайт за запознанства? – Кати я изгледа учудена. – Съжалявам, че ти задавам този въпрос, но се питах дали снимката не е взета от някоя легална интернет страница.
– Не – отвърна жената. – Наскоро приключих с една сериозна връзка и – честно казано – започването на нова е последното нещо, което искам в момента. – Кати остави обявата, отпи от виното си и погледна Кели. – Бъди честна с мен: трябва ли да се тревожа?
– Не знам – отвърна искрено полицайката. – Тази обява се е появила два дни преди ключовете ти да бъдат откраднати, а аз разбрах за нея преди няколко часа. Жената, която се обади – Зоуи Уокър – смята, че е видяла собствената си снимка в "Лондон Газет" в петък.
– На нея откраднали ли са ѝ нещо?
– Не. Но, разбираемо, тя е обезпокоена, че снимката ѝ е във вестника.
– Аз също се тревожа. – Кати млъкна за миг, като че ли обмисляше дали да продължи. – Истината, Кели, е, че през последните няколко дни се чудех дали да ти се обадя.
– Защо не го направи?
Жената погледна сериозно полицайката.
– Аз съм лекар. Работя с факти, а не с фантазии, както и ти. Исках да ти звънна, но. Не бях сигурна.
– За какво?
Нова пауза.
– Мисля, че някой е бил в дома ми, докато съм била на работа.
Кели не каза нищо, чакаше Кати да продължи.
– Не съм сигурна. По-скоро. По-скоро имам такова чувство. – Жената завъртя очи. – Наясно съм, че подобно становище няма да издържи в съда, нали? Точно затова не казах на никого. Когато се прибрах от работа онзи ден, мога да се закълна, че помирисах афтършейв в коридора, а като се качих горе, за да се преоблека, капакът на коша за пране беше отворен.
– Възможно ли е ти да си го оставила така?
– Да, но е малко вероятно. Затварянето му е едно от онези неща, които правиш автоматично, нали се сещаш? – Кати млъкна за миг. – Мисля, че част от бельото ми липсва.
– Смени си ключалките, нали? – попита Кели. – Чакаше ключаря, когато съобщи за кражбата.
Кати изглеждаше смутена.
– Само тази на предната врата. Не и на задната. Щеше да ми струва още сто лири, а ако трябва да бъда честна, не виждах смисъл. На ключовете ми нямаше нищо, което да подсказва какъв е адресът ми, а и тогава ми се стори като ненужен разход.
– А сега.? – Кели остави въпроса да увисне в тишината между тях.
– Сега ми се иска да бях сменила двете ключалки.
– 7 –
Часът е почти три следобед, когато Греъм се връща в службата.
– Служебен обяд – обяснява ми той и от забавените му движения си правя извода, че храната е била съпроводена от поне две бири.
– След като си тук, може ли да отида до пощата?
– Връщай се бързо – имам оглед след час.
Налепила съм марки на всички пликове и съм ги подредила на купчинки, привързани с ластички. Прибирам ги в една пазарска чанта и си слагам палтото. Греъм се оттегля в офиса си.
Навън е толкова студено, че виждам дъха си, затова прибирам ръце в джобовете и търкам пръсти в дланите си. Усещам вибрация, която ми подсказва, че съм получила съобщение, но телефонът ми е във вътрешния джоб. Може да почака.
На опашката в пощата разкопчавам палтото си и намирам мобилния. Съобщението е от полицай Кели Суифт.
Можеш ли да ми изпратиш твоя снимка възможно най-скоро?
Това означава ли, че е разговаряла с Кати Танинг? Означава ли, че ми вярва? Веднага след като прочитам съобщението, получавам ново.
Без очила.
Пред мен на опашката има шестима души и още толкова зад мен. Възможно най-скоро, беше написала полицай Суифт. Свалям си очилата и намирам приложението за снимане на телефона си. Отнема ми известно време, за да си спомня как да пусна предната камера, след което изпъвам ръка, доколкото ми е възможно, без да привлека вниманието на останалите, че си правя селфи. От този висок ъгъл имам тройна брадичка и торбички под очите, но въпреки това се снимам. Издайническото кликване на камерата ме кара да потъна от срам. Колко неприятно. Кой си прави селфи в пощата? Изпращам снимката на полицай Суифт и веднага получавам потвърждение, че я е получила. Представям си как я сравнява с онази в "Лондон Газет" и очаквам да ми върне отговор, че само си въобразявам приликата, но телефонът ми остава мълчалив.
Вместо това пиша на Кейти, за да я питам как е минало прослушването. Трябва да е приключила преди часове, но знам, че не ми се е обадила заради начина, по който се държах с нея тази сутрин. Прибирам телефона в джоба си.