* * *
Когато пристигам в офиса, намирам Греъм, наведен над бюрото ми, да тършува в най-горното чекмедже. Изправя се рязко, когато отварям вратата, грозната червенина на врата му не е предизвикана от срам, а от раздразнение, че е бил хванат.
– Търсиш ли нещо? – Там няма нищо друго освен различни видове пликове, химикали и ластички. Чудя се дали вече е пребъркал останалите. В средното има стари бележници, чинно подредени по дати, ако ми се наложи да търся нещо в тях. Долното чекмедже е истинско сметище – чифт маратонки от времето, когато смятах, че преди да се кача на влака, ще се разхождам до реката, чорапогащи, грим, тампони. Иска ми се да му кажа да си разкара ръцете от вещите ми, но знам какво ще ми отговори: това е неговият бизнес, неговото бюро, неговите чекмеджета. Ако Греъм Халоу беше хазяин, щеше да инспектира наемателите си, без да чука на вратата.
– Къде са ключовете за Тенъмънт Хауз? Няма ги в шкафа.
Отивам до мястото, на което държим ключовете – монтирана на стената в коридора метална кутия, която се намира точно до картотеката. Тенъмънт Хауз е офис сграда в голям комплекс на име Сити Ексчейндж. Проверявам кукичката с буква "С" и веднага намирам търсеното.
– Мислех, че Ронан се занимава с Ексчейндж? – Ронан е най-новият от дълга поредица младши посредници. Винаги са мъже – Греъм не вярва, че жените могат да преговарят – и винаги си приличат толкова много, сякаш са съблекли един и същ костюм и са го предали на следващия, който се появява, няколко дни след като последният си е заминал. Никога не се задържат – добрите си тръгват също толкова бързо, колкото и лошите.
Греъм или не е чул въпроса ми, или решава да го игнорира, взима ключовете от ръката ми и ми напомня, че новите наематели на Чърчил Плейс ще дойдат по-късно, за да подпишат договора. Звънчето над вратата иззвънява, когато той тръгва. Греъм няма доверие на Ронан, това е проблемът. Няма доверие на никого от нас, което означава, че вместо да си стои в офиса, където трябва да бъде, той е навън, за да проверява всички и да им се пречка.
Метростанция Кенън Стрийт е пълна с костюмари. Проправям си път през претъпкания перон, докато не стигам почти до тунела, в първия вагон винаги има по-малко хора от другите и когато стигнем до Уайтчапъл, вратите ще се отворят точно до изхода.
Във влака взимам днешния "Газет", изоставен от някого на мръсния парапет зад седалката ми. Веднага отгръщам на последните страници и намирам фалшивата обява с невалидния номер: 08094733968. Жената на снимката е тъмнокоса, с широка усмивка, която разкрива равни бели зъби, и макар да се вижда само малка част, е ясно, че бюстът ѝ е голям. На врата си носи нежно синджирче с малък сребърен кръст.
Дали знае, че снимката ѝ е публикувана в обявите?
Не съм се чувала с полицай Суифт, но си казвам, че мълчанието от нейна страна е обнадеждаващо, а не изнервящо. Тя щеше да ми се обади веднага, ако имаше нещо обезпокоително. Също както докторите звънят на пациентите си, когато резултатите от изследванията им са тревожни. Липсата на новини са добри новини, не беше ли такава приказката? Саймън беше прав, снимката във вестника не беше моята.
Слизам на Уайтчапъл, за да се кача на влака за Кристъл Палас. Докато вървя, чувам стъпки зад себе си. Няма нищо необичайно в това, навсякъде в метрото се чуват стъпки, звукът се отразява в стените, усилва се и се разпръсква, докато не се създаде ефектът, сякаш десетки хора вървят, бягат, спъват се.
Не мога да се отърва от чувството, че има нещо различно в тези стъпки.
Усещам, че идват за мен.
Когато бях на осемнадесет, бях проследена на път за вкъщи от магазина, скоро след като забременях с Джъстин. Предстоящото майчинство ме беше направило хиперчувствителна и виждах опасности на всеки ъгъл. В напуканата пътна настилка, която можеше да ме препъне, във велосипедистите, които определено щяха да ме отнесат. Чувствах се толкова отговорна за живота вътре в мен, че ми се струваше невъзможно дори да пресека, без да го изложа на опасност.
Бях излязла за мляко, като настоях пред майката на Мат, че имам нужда от разходка; исках да върша нещо, да ѝ благодаря за това, че ме прие. Навън беше тъмно и докато се прибирах, осъзнах, че ме следят. Не беше заради звук или нещо друго, просто усещах, че има някой зад мен, който се опитва да не бъде чут.
Изпитвам същата увереност и сега.
Тогава не знаех как да постъпя. Прекосих улицата: онзи, който ме следеше, също прекоси. Чувах стъпките му, настигаше ме, вече не му пукаше дали ще го чуя. Обърнах се и видях мъж – момче – на възрастта на Мат. Носеше суитчър с качулка, а ръцете му бяха напъхани дълбоко в джобовете. Горната част на лицето му беше скрита от шал.