Имаше пряк път до дома на Мат – тесен проход между къщите. Малка алея. Ще стигна по-бързо, реших аз, не мислех трезво, просто исках да се прибера благополучно.
Когато завих зад ъгъла, хукнах да бягам, както и момчето зад мен. Изтървах пазарската си чанта, капачката на млякото изхвърча и голяма бяла струя заля паветата. Няколко секунди по-късно и аз паднах на колене и веднага сложих ръце на корема си, за да го предпазя.
Всичко приключи за миг. Онзи се наведе над мен, виждах само очите му, и претърси джобовете ми. Взе портмонето ми и избяга, а аз останах на земята.
Стъпките се приближават.
Ускорявам крачка. Удържам се да не побягна, но вървя колкото се може по-бързо, нехарактерната за мен походка ме изважда от равновесие и кара чантата ми да се люлее насам-натам.
На известно разстояние пред мен има група момичета и аз се опитвам да ги настигна. Безопасността е в бройката, мисля си аз. Те се закачат, бягат, скачат, смеят се, но не са заплашителни. Не като стъпките зад мен, които са шумни, тежки и ме приближават.
– Хей! – чувам зад себе си.
Мъжки глас. Груб и суров. Дърпам чантата си пред мен, държа ръка над нея, за да не могат да я отворят, след което се панирам, защото ако някой я дръпне, ще ме повлече с нея. Сещам се за съвета, който винаги давам на децата си – че е по-добре да бъдеш обран, отколкото наранен. Просто дайте каквото искат, без да се съпротивлявате, повтарям им аз. Няма нещо, заради което си струва да ви ранят.
Стъпките приближават по-бързо. Онзи бяга.
Аз също побягвам, но паниката ме прави тромава и глезенът ми се усуква, едва не падам. Същият глас закрещява отново, но кръвта бучи толкова силно в ушите ми, че не мога да разбера какво казва. Чувам единствено как тича и болезнените ми опити да вдишвам и издишвам.
Глезенът ме боли. Не мога да бягам, затова преставам да се опитвам.
Предавам се. Обръщам се.
Той е млад: на деветнадесет или двадесет. Бял, с торбести дънки и маратонки, които тропат по бетонния под.
Ще му дам телефона си – той ще иска точно това. И парите. Имам ли пари в брой?
Започвам да прехвърлям каишката на дамската си чанта през главата си, но тя се закача за качулката ми. Младежът почти ме е настигнал, хили се, сякаш се наслаждава на страха ми, забавлява се, че треперя толкова силно и не мога да се освободя от каишката. Стискам здраво очи. Просто го направи. Каквото и да планираш, просто го направи.
Маратонките му шляпат по земята. По-бързо, по-шумно, по-близо.
Минава покрай мен.
Отварям очи.
– Хей! – провиква се отново, докато тича. – Кучки! – Тунелът се вие наляво и младежът се изгубва зад завоя, ехото от маратонките му създава впечатлението, че все още бяга след мен. Продължавам да треперя неудържимо, тялото ми е неспособно да осъзнае, че опасенията ми не се сбъднаха.
Чувам викане. Тръгвам отново и усещам тъпа болка в глезена си. Завивам и го виждам. Младежът се е присъединил към групата момичета, прегърнал е едно от тях, а другите се смеят. Всички говорят едновременно – енергично бърборене, което се извисява до подобие на хиенски кикот.
Вървя бавно. Заради глезена и – макар че вече няма никаква опасност – защото не искам да настигна тази банда хлапета, която ме накара да се чувствам такава глупачка.
Не всеки, който върви зад теб, те преследва, казвам си аз. Не всеки, който бяга, те преследва.
Слизам от влака на Кристъл Палас и Меган ме заговаря, но не чувам какво ми казва. Изпитвам облекчение, че отново съм на открито и се смъмрям, че се притеснявам без причина.
– Съжалявам – извинявам ѝ се, – какво каза?
– Казах, че се надявам да си имала приятен ден. – В отворения китарен калъф има по-малко от десетина монети. Веднъж Меган ми беше обяснила, че през деня прибира по-едрите.
– Хората спират да ти дават, ако си помислят, че се справяш добре – бяха точните ѝ думи.
– Не беше зле, благодаря ти – отговарям ѝ. – Ще се видим утре сутринта.
– Ще бъда тук! – отвръща момичето. Намирам предсказанието ѝ за успокоително.
В края на Анърли Роуд минавам покрай отворената порта и изрисуваните перила на Мелиса. Вратата се отваря – отговор на съобщението, което ѝ изпратих, докато напусках метростанцията.