Саймън ме чака в антрето. Облякъл си е сако и вратовръзка и изглежда по същия начин, както когато за първи път дойде в "Халоу и Рийд". Помня, че отговори на любезната ми усмивка с нещо много по-нежно.
– Аз съм от "Телеграф" – каза ми тогава той. – Подготвяме материал за повишението на наемите на търговските обекти: офиси на Хай Стрийт и подобни. Ще е чудесно, ако ме запознаете с настоящите цени.
Саймън срещна погледа ми и аз скрих нарастващата на лицето ми червенина, като го зарових в картотеката и потърсих доста по-дълго от необходимото няколко документа.
– Това може да е интересно за Вас. – Седнах на бюрото си и поставих един от документите между нас. – На това място имаше магазин за подаръци, но наемът се покачи и половин година нямаше наематели. От следващия месец се нанася Британската фондация за сърдечно здраве.
– Мога ли да разговарям с наемодателя?
– Не мога да Ви дам контактите му, но ако ми оставите телефона си, ще му го предам. – Отново се изчервих, макар предложението да беше напълно нормално. Въздухът между нас се беше нажежил, бях сигурна, че не си въобразявам.
Саймън записа номера си и присви очи. Помня, че се зачудих дали обикновено не носеше очила и дали ги беше оставил заради суетност или просто ги беше забравил; тогава не знаех, че прави така, когато се опитва да се концентрира. Косата му беше сива, макар и не толкова рядка, колкото е сега, четири години по-късно. Беше висок и слаб и се побираше без никакъв проблем в тесния стол до бюрото ми. Краката му бяха кръстосани в глезените. Под тъмносиния му костюм се подаваха сиви копчета от ръкавите на ризата му.
– Благодаря Ви за помощта.
Изглежда, не бързаше да си тръгва, а и аз не исках да го прави.
– Пак заповядайте. За мен беше удоволствие, че се запознахме.
– Така – каза той и ме погледна сериозно. – Вие вече имате номера ми. Може ли да ми дадете Вашия?
На Анърли Роуд си викаме такси, макар че не отиваме далеч, на лицето на Саймън се изписва облекчение, когато колата отбива и вижда шофьора. Някога, когато двамата още излизахме, се качихме в едно черно такси, с палта над главите ни, за да се предпазим от дъжда. Когато погледнахме в огледалото за обратно виждане, видяхме Мат да ни гледа от него. За момент си помислих, че Саймън ще поиска да слезем, но вместо това той се вторачи през прозореца навън. През цялото време мълчахме. Дори Мат, който принципно никога не млъкваше, не се опита да подхване разговор.
Няколко пъти сме идвали в този ресторант и собственикът ни поздравява поименно, когато пристигаме. Води ни до маса до прозореца и ни дава менюта, които знаем наизуст. Над картините и осветителните тела са окачени дебели гирлянди.
Поръчваме си обичайното – пица за Саймън и паста с морски дарове за мен. Поръчката ни пристига бързо.
– Прегледах обявите в "Газет" тази сутрин. Греъм има цяла купчина вестници в офиса си.
– Не са те повишили до трета страница, нали? – Саймън реже пицата си и струйка мазнина се стича от горната ѝ част към чинията.
Засмивам се.
– Не съм сигурна, че разполагам с необходимото за това. Исках да ти кажа, че разпознах една от жените.
– Разпознала си я? Имаш предвид, че я познаваш?
Поклащам глава.
– Видях снимката ѝ в друг вестник – в статия за престъпленията в метрото. Казах на полицията за това. – Опитвам се да звуча нормално, но гласът ми ме предава. – Изплашена съм, Саймън. Ами ако снимката в петъчния брой наистина е моя?
– Не е, Зоуи. – На лицето му е изписано безпокойство не защото някой е сложил моя фотография във вестника, а защото аз мисля, че го е направил.
– Не си въобразявам.
– Да не си стресирана от работата? Да не е заради Греъм?
Той смята, че полудявам. Започвам да си мисля, че е прав.
– Наистина прилича на мен – казвам тихичко.
– Знам.
Саймън оставя ножа и вилицата си.
– Да приемем, че на снимката си ти.
Така прави той, разглежда проблемите и ги разнищва до самата им същност. Преди две години имаше обир на нашата улица. Кейти смяташе, че ще влязат и в нашата къща и не можеше да спи заради тази мисъл или ако заспеше, сънуваше кошмари и се събуждаше с писък, че има някой в стаята ѝ. Бях изпаднала в отчаяние. Опитах всичко, дори стоях до нея, докато заспи, сякаш отново беше бебе. Саймън подходи доста по-прагматично от мен. Един ден взе Кейти със себе си до железарията, където купиха допълнителни ключалки, аларма против крадци и резе за градинската врата. Заедно монтираха предохранителните средства в цялата къща, дори боядисаха улуците с боя против катерене. Кошмарите престанаха на мига.