– Добре – отвръщам аз и приемам играта за ободряваща. – да кажем, че на снимката наистина съм аз.
– Откъде се е взела?
– Не знам. Задавам си същия въпрос.
– Щеше да забележиш, ако някой те е снимал, нали?
– Може би е направена отдалеч – изричам аз и осъзнавам колко нелепо звуча. Какво следва? Папараци пред къщата? Прелетяващи покрай мен мотопеди с фотографи на тях, които се опитват да ми направят перфектната снимка за поредния таблоид? Саймън не се засмива, но когато осъзнавам абсурдността на предположението и се ухилвам, той се усмихва.
– Някой може да я е откраднал – казва той, този път по-сериозно.
– Да! – Неговото предположение е по-вероятно.
– Добре, да приемем, че някой е използвал снимката ти, за да рекламира компанията си. – Обсъждането на обявата по този рационален, безстрастен начин постепенно ме успокоява. Сигурна съм, че намерението на Саймън е именно такова. – Това би било кражба на самоличност, нали така?
Кимам. Вече имаме име на проблема – и то познато при това, – което мигновено ме кара да не се чувствам толкова лично засегната. Има стотици – вероятно хиляди – измами с чужди самоличности в днешно време. В "Халоу и Рийд" сме изключително внимателни, проверяваме по няколко пъти документите за самоличност и приемаме само оригинали и заверени копия. Много е лесно да вземеш снимката на някой друг и да я използваш, сякаш е твоя.
Саймън продължава да разяснява случващото се.
– Трябва да си зададеш следния въпрос: това може ли да те нарани? Може ли да те нарани повече, ако – да речем – някой открие банкова сметка на твое име или клонира кредитната ти карта.
– Зловещо е.
Саймън се пресяга през масата и слага двете си ръце върху моите.
– Помниш ли, когато Кейти имаше проблеми с онази банда момичета в училище? – Кимам. При самото споменаване на случая ме изпълва ярост. Когато беше на петнадесет, дъщеря ми беше тормозена от три момичета от нейния випуск. Направиха ѝ профил в Инстаграм и използваха главата ѝ върху различни снимки. Голи жени, голи мъже, анимационни герои. Инфантилни детински неща, които отшумяха до края на срока, но Кейти беше съсипана.
– Какво я посъветва тогава?
Да си гледат работата, казах на Кейти. Не им обръщай внимание. Не могат да те наранят.
– По мое мнение – продължи Саймън, – има две възможности. Снимката е на жена, която прилича на теб, макар и не толкова красива – ухилвам се, въпреки постния комплимент, – или е кражба на самоличност, която – макар и дразнеща – няма да ти навреди по никакъв начин.
Не мога да споря с логиката му. Но се сещам за Кати Танинг. Смятам да я използвам като жокер.
– Жената, която видях в статията на вестника – ключовете ѝ са били откраднати в метрото.
Саймън чака последващо обяснение, на лицето му е изписано объркване.
– Случило се е, след като снимката ѝ се е появила в обявите. Като моята. – Поправям се: – Като снимката на жената, която прилича на мен.
– Съвпадение! Колко хора познаваме, които са били обрани в метрото? Случвало се е дори на мен. Случва се всеки ден, Зоуи.
– Предполагам. – Знам какво си мисли Саймън. Иска доказателства. Той е журналист, работи с факти, а не с предположения и параноя.
– Смяташ ли, че вестникът би разследвал случая?
– Кой вестник? – Саймън вижда лицето ми. – Моят вестник? "Телеграф"? О, Зоуи, не мисля.
– Защо не?
– Това не е истинска история. Имам предвид, знам, че си разтревожена и наистина всичко това е доста странно, но не си струва мястото във вестника, ако ме разбираш какво искам да кажа. Кражбата на самоличност е много стара новина, ако трябва да бъда честен.
– Можеш да се заемеш със случая, нали? Можеш да разбереш кой стои зад всичко това?
– Не. – Резкият му отговор слага край на разговора и на мен ми се иска въобще да не го бях подхващала. Направих от мухата слон, което едва не ме доведе до лудост. Отхапвам парче чеснов хляб и наливам още вино в чашата, която не съм забелязала, че съм пресушила. Чудя се дали не трябва да взема мерки срещу силната си тревога. Медитация. Йога. Ставам невротична, а последното нещо, което желая, е това да повлияе на отношенията ни със Саймън.
– Кейти разказа ли ти за прослушването си? – пита ме той, а аз съм благодарна за смяната на темата и за мекия му тон, който ми подсказва, че не е раздразнен от параноята ми.
– Не отговаря на съобщенията ми. Тази сутрин казах нещо тъпо.