Саймън повдига вежда, но не продължавам с обясненията.
– Кога говори с нея? – питам аз, като се опитвам да не звуча сърдита. Мога да виня единствено себе си за мълчанието от страна на дъщеря си.
– Писа ми съобщение. – Накарах го да се чувства неудобно и бързам да го успокоя.
– Чудесно е, че е искала да ти сподели. Наистина мисля, че е прекрасно. – Искрена съм. Преди Саймън да се премести да живее с нас, когато нещата помежду ни бяха станали достатъчно сериозни, се опитвах да създавам ситуации, в които да остане насаме с децата. Спомнях си, че съм забравяла нещо горе, или ходех до тоалетна дори когато не ми се ходеше, като се надявах, че ще се върна и ще ги заваря да си говорят сладко. Боли ме, че Кейти не ми е пратила съобщение, но се радвам, че е искала да каже на Саймън.
– Каква е работата?
– Не знам много. Агенцията не ѝ е предложила да я представлява, но са се свързали с нея и са ѝ предложили роля.
– Това е чудесно! – Искам да си извадя телефона и да ѝ напиша съобщение, да ѝ кажа колко много се гордея с нея, но в крайна сметка решавам, че трябва да почакам. Предпочитам да я поздравя лично. Вместо това споделям на Саймън за новия ресторант на Мелиса и за работата на Нийл в Уестминстърския дворец. Докато дойде пудингът, вече сме поръчали втора бутилка вино и аз се заливам от смях на историите на партньора си от времето, когато е бил млад репортер.
Саймън плаща сметката, като оставя щедър бакшиш. Има намерение да повика такси, но го възпирам.
– Хайде да повървим.
– Няма да ни вземе повече от десетачка.
– Угоди ми.
Тръгваме по улицата, хванати под ръка. Не ми пука за цената на таксито, просто искам вечерта да продължи още малко. На кръстовището той ме целува, а целувката се превръща в нещо по-голямо, което ни кара да игнорираме избипкването на зеленото човече на светофара и се налага да натиснем бутона отново.
Махмурлукът ме събужда в шест. Отивам долу, за да пия вода и аспирин. Пускам новините по Скай, наливам си чаша направо от чешмата и пия жадно. Когато я пресушавам, я пълня отново и пак я надигам, като се държа за мивката, защото имам чувството, че се клатушкам. Рядко пия през седмицата и сега се сещам защо.
Чантата на Кейти е на масата. Вече си беше легнала, когато двамата със Саймън се прибрахме снощи, кикотехме се на иронията, че се опитваме да не събудим децата, докато се качваме горе. До чайника е оставен лист, сгънат надве, върху който пише Мама. Отварям го и главоболието ми ме кара да присвия очи.
Първата ми работа като актриса! Нямам търпение да ти разкажа всичко за нея. Обичам те ххх
Усмихвам се, въпреки махмурлука си. Простила ми е, а аз се заричам да бъда изключително ентусиазирана, когато ми разкаже за работата. Няма да споменавам секретарския колеж или допълнителните курсове. Чудя се за какво ли става въпрос – за сценична работа или за истинска роля. За нещо в театъра, предполагам, макар че си позволявам фантазията да мисля, че Кейти е получила шанс в телевизията, роля в някоя безкрайна сапунка, която ще я направи доста известна.
Репортерката на Скай, Рейчъл Лавлок, съобщава за убийство: жертвата е жена от Мъзуел Хил. Кейти може да бъде и водеща, мисля си. Определено има външност. Не би желала да чете новините, но може да работи в някой музикален канал или в онези предавания като "Свободни жени" или "Единственото шоу". Наливам си още една чаша с вода и се облягам на плота, докато гледам телевизия.
Картината се прехвърля от студиото навън, Рейчъл Лавлок е заменена от жена в дебело палто, която говори оживено в микрофона си. През това време се появява снимка на жертвата. Името ѝ е Таня Бекет. Не изглежда много по-голяма от Кейти, макар че според репортажа е на двадесет и пет. Приятелят ѝ се обадил, че е изчезнала, след като не се прибрала от работа. Била намерена в парка късно миналата нощ, на стотина метра от дома им.
Вероятно заради махмурлука ми или факта, че още не съм се събудила напълно, но гледам снимката на екрана цяла минута, докато най-накрая я разпознавам. Черната коса, усмихнатото лице, закръгленото тяло. Виждам колието с блестящото сребърно разпятие.
Тогава осъзнавам.
Това е жената от вчерашната обява.
Колко бързо можеш да бягаш?
Когато ти се налага?
С токчета, работна пола и тежка дамска чанта, която да се удря в бедрото ти, колко бързо?
Когато закъсняваш за влака, а трябва да се прибереш, бягаш по перона, колко бързо можеш да бягаш?
Ами ако не бягаш за влака, а за живота си?