Ако закъсняваш след работа и няма хора наоколо. Ако не си заредила телефона си и никой не знае къде се намираш. Ако стъпките зад теб приближават и ти знаеш, защото всеки ден е така, че си съвсем сама, че между перона и изхода няма да видиш друг човек.
Ако усетиш дъх по врата си, паниката се надигне и е тъмно, и е студено, и е влажно.
Ако сте само двамата.
Само ти и онзи, който е зад теб.
Онзи, който те преследва.
Колко бързо ще можеш да бягаш тогава?
Няма значение колко бързо.
Защото винаги има някой, който може да бяга по-бързо от теб.
– 8 –
Една ръка закри устата на Кели. Усети как се притиска към лицето ѝ, вкуси потта по пръстите, които се плъзнаха между устните ѝ. Голяма тежест се намести отгоре ѝ, а едно коляно насила разкрачи краката ѝ. Опита се да изпищи, но звукът не излезе от гърлото ѝ, гърдите ѝ бяха изпълнени с паника. Опита се да си спомни полицейското си обучение – движенията за самоотбрана, на които ги учеха, – но умът ѝ беше блокиран, а тялото ѝ неподвижно.
Ръката се плъзна настрани, но облекчението ѝ трая само за миг. Върху устните ѝ се намести уста и език, който се опитваше да си пробие път вътре в нея.
Чуваше дишането му – тежко, възбудено – и ритмично почукване.
– Кели.
Чукането стана по-силно.
– Кели. Добре ли си?
Вратата на спалнята ѝ се отвори и тежестта изчезна от гърдите ѝ. Тя си пое дълбоко въздух.
– Пак ли имаше кошмар?
Опита да успокои дишането си. В стаята ѝ беше тъмно, сянката на прага на отворената врата беше осветена от светлината, струяща от коридора.
– Колко е часът?
– Два и половина.
– Господи, съжалявам. Събудих ли те?
– Не мога да заспя. Добре ли си?
– Да. Благодаря ти.
Вратата се затвори и Кели остана да лежи в мрака, потта се стичаше между гърдите ѝ. Бяха минали десет години, откакто държеше ръката на Лекси и я слушаше да разказва за случилото се на полицейския офицер, след което – по-късно – изгледа на телевизионен екран записаните ѝ показания. Гледаше как близначката ѝ плаче, докато си припомня всяка малка подробност, всеки унизителен и болезнен детайл.
– Не искам мама и татко да чуват всичко това – беше казала Лекси.
Години по-късно Кели попита сестра си дали има кошмари. Попита съвсем спокойно, сякаш току-що я беше споходила подобна мисъл. Сякаш не се събуждаше постоянно с тежестта на мъж върху себе си и пръстите му вътре в нея.
– Веднъж – беше отвърнала Лекси. – Няколко дни след случилото се. Но никога повече.
Възглавницата на Кели беше плувнала в пот. Хвърли я на пода и отпусна глава върху чаршафа. Днес не беше на работа. Щеше да отиде на гости на Лекси и вероятно щеше да остане, за да вечеря с момчетата. Но първо трябваше да свърши нещо.
Офисите на "Лондон Газет" се намираха в Шепърдс Буш, в огромна, но непривлекателна сграда, в която се помещаваха още няколко вестника. Кели показа документите си на рецепциониста и зачака в едно кресло, което беше много по-неудобно, отколкото изглеждаше. Реши да не обръща внимание на топката в стомаха си: работеше по разследване в свободното си време – не беше престъпление, че се труди безплатно.
Това последното не прозвуча убедително дори в главата ѝ. Кражбата на ключовете на Кати Танинг вече не бяха неин случай и Кели трябваше да съобщи за новото развитие на сержанта в отдел "Джебчийство" веднага след като научи за него.
Щеше да го стори, но първо искаше да разполага с нещо по-солидно. Тъй като отдел "Джебчийство" страдаше от липса на ресурси, както и всеки друг отдел, никой нямаше да погледне с дни случая на Кати без конкретни доказателства. Някой трябваше да я превърне в приоритет.
Три месеца преди да бъде нападната, Лекси отиде в полицията за съвет. Някой беше оставил цветя пред вратата в студентското ѝ общежитие и беше пъхнал бележка, в която описваше как беше облечена предишната вечер.
– Като че ли имате обожател – беше казал дежурният офицер. Лекси му обясни, че това я кара да се чувства неспокойна. Толкова беше изплашена, че не дърпаше завесите на стаята си, за да не я наблюдава някой.
Когато от стаята ѝ изчезнаха лични вещи, изпратиха човек на мястото. Определиха случая като обир. Попитаха Лекси дали е сигурна, че е заключила вратата. Нямало признаци за влизане с взлом. Попитаха я защо мисли, че е същият човек, който оставяше бележките и цветята. Нямало доказателства, че става въпрос за една и съща личност.