Седмица по-късно, когато се прибирала от късна лекция и чула стъпки зад себе си, прекалено близо, за да са случайни, тя не сподели с никого. Какъв щеше да е смисълът?
Когато се случило отново на следващата седмица, Лекси знаела, че трябва да отиде в полицията. Когато косъмчетата на ръцете ѝ настръхнали, а дъхът ѝ заседнал в гърлото от напиращия в гърдите ѝ страх, тя знаела, че не си въобразява. Някой я следял.
Но било прекалено късно. Онзи я настигнал.
Кели се замисли за всичките инициативи за превенция на престъпления, на които беше ставала свидетел през деветте си години служба. Постерите, листовките, личните аларми против нападение, образователните програми. Имаше по-лесен начин от тези – просто трябваше да изслушват жертвите. Да им повярват.
– Детектив Суифт? – Една жена вървеше към нея, главата ѝ беше наклонена на една страна. Кели не я поправи. Тъй като носеше цивилни дрехи, човек лесно можеше да се заблуди, че е детектив. – Казвам се Тамир Барън и оглавявам рекламния отдел. Искате ли да се качим горе?
Стените на шестия етаж бяха украсени с реклами от последните сто години, поставени в дебели дъбови рамки. Кели забеляза такива на сапун "Пиърс", "Брайлкрийм" и "Съни Дилайт", докато следваше жената по покрития с мокет коридор към офиса ѝ.
– Получих резултатите от запитването, което ми изпратихте – каза Тамир, след като седнаха, – макар че все още не виждам връзката. Какво точно казахте, че разследвате? Обир?
Нямаше никакво насилие, което означаваше, че кражбата на ключовете на Кати си беше точно това – кражба, не обир, но Кели реши да се възползва от ситуацията, в случай че съдействието на Тамир беше пропорционално на тежестта на престъплението. Освен това, ако Кати беше права и извършителят наистина я беше последвал до дома ѝ, за да използва ключовете да проникне в него, то ставаше въпрос за нещо много по-сериозно. Кели настръхна при мисълта, че някой се промъкваше в къщата на жената. Какво ли правеше там? Разглеждаше гримовете ѝ? Крадеше бельото ѝ? Кати каза, че според нея някой е влизал в дома ѝ, докато е била на работа, но възможно ли беше това да не е единственият път? Представи си как извършителят се разхожда спокойно в кухнята ѝ посред нощ, как се качва тихичко горе, застава до леглото ѝ и я гледа, докато спи.
– Жертвата е пътувала по Централната линия по това време – обясни Кели на Тамир. – Извършителят е откраднал ключовете ѝ. Смятаме, че ги е използвал, за да проникне в къщата ѝ. Снимка на жертвата се е появила в раздела с рекламите и обявите на вестника ви два дни преди инцидента. – Надяваше се Кати вече да е сменила ключалката на задната си врата. Дали това щеше да е достатъчно, за да се почувства в безопасност? Кели не беше сигурна.
– Разбирам. Има една малка подробност. – Тамир продължаваше да се усмихва, но очите ѝ се стрелнаха надолу към бюрото ѝ и леко се помести в стола си. – В случая с горещите телефони, трябва да се следват определени правила: компаниите, които предлагат подобни услуги, трябва да бъдат лицензирани. Когато рекламират дейността си, те трябва да осигурят на рекламодателя – в случая на нас – лицензния си номер. Ако трябва да съм честна, не си падаме особено по този тип реклами. Виждате, че разделът ни е твърде малък. Наричаме такъв тип обяви необходимо зло.
– Защо да е необходимо? – попита Кели.
Тамир я погледна така, сякаш отговорът беше очевиден.
– Защото плащат добре. В наши дни повечето от този тип реклами – секс телефони, компаньонки, агенции за запознанства и така нататък – са завладели интернет пространството, но масата ни от читатели все още е доста голяма и чрез рекламирането на подобни услуги успяваме да продължаваме напред. Както вероятно знаете, секс индустрията е отворена към всякакъв вид извращения, така че нашите изисквания ни осигуряват спокойствието, че рекламираните от нас компании са лицензирани и следователно – регулирани. – Жената погледна отново към бюрото си.
– Доколкото разбирам, изискванията ви не са били спазени в този случай, така ли е?
– Опасявам се, че сте права. Клиентът се е свързал с нас в края на септември и е направил поръчка да публикуваме обявите му всеки ден през целия октомври. Малко преди края на октомври е направил втора поръчка, а същото се е случило и през ноември. С този клиент е работил един от новите ни служители, мъж на име Бен Кларк, който е приел поръчките без необходимия лицензионен номер.
– Това не е позволено, нали?
– Абсолютно не.
– Мога ли да разговарям с Бен?
– Ще поискам контактите му от "Личен състав". Напусна преди две седмици – опасявам се, че текучеството при нас е сериозно.