– Как е платил клиентът ви? – попита Кели.
Тамир се консултира с бележките пред нея.
– С кредитна карта. Можем да Ви осигурим номера ѝ, както и името и адреса на клиента, разбира се, но ще се нуждая от декларация за неразпространение на данните от Ваша страна.
– Няма проблем. – Проклятие. Тамир Барън се беше съгласила толкова охотно да се видят, че Кели се надяваше просто да получи необходимата информация от нея. Подобна декларация трябваше да се подпише от инспектор, а тя нямаше как да стори това, без да разкрие извънработните си дейности. – Междувременно можете да ми дадете копия от обявите – онези, които вече сте публикували, и онези, които чакат да бъдат публикувани, нали? – Полицайката задържа погледа на Тамир с цялата конфиденциалност, на която беше способна.
– Декларацията за неразпространение. – започна жената.
– Е необходима за лични данни като адреси и кредитни карти. Разбирам. Но няма никакви лични данни в тези обяви, нали? А и говорим за потенциална поредица от престъпления. – Сърцето на Кели изтуптя толкова силно в гърдите ѝ, че се учуди, как Тамир не го чу. Нуждаеше ли се от декларация за неразпространение на данните ѝ за обявите? Не можеше да си спомни и се замоли наум и събеседничката ѝ да не е наясно с този въпрос.
– Поредица? И други обири ли е имало?
– Опасявам се, че не мога да Ви кажа нищо повече. – Защита на данните, искаше да добави.
Последва неловко мълчание.
– Ще направя копия на обявите и ще ги изпратя на рецепцията. Можете да изчакате там.
– Благодаря Ви.
– Не е нужно да споменавам, че разговаряхме с всичките си служители за важността да се следват процедурите.
– Благодаря Ви. Предполагам, че ще спрете останалите обяви?
– Да ги спрем?
– Онези, които още не сте публикували. Не може да ги използвате във вестника си. Те спомагат за извършване на престъпления срещу тези жени.
– Разбирам Ви, детектив Суифт, но с цялото ми уважение, Ваша работа е да защитавате хората, а не моя. Нашата работа е да издаваме вестници.
– Можете ли поне да ги забавите с няколко дни? Не ги спирайте, но. – Кели млъкна, защото осъзна, че звучи непрофесионално. Нуждаеше се от сериозни доказателства, че обявите са свързани с престъпна дейност. Връзката между ключовете на Кати Танинг и обявата ѝ беше ясна, но Зоуи Уокър не беше станала жертва на никакво престъпление. Наличното не беше достатъчно.
– Опасявам се, че не мога. Клиентът плати в аванс, необходимо ми е разрешение от шефа ми, за да анулирам договора. Освен ако, разбира се, не носите съдебна заповед.
Лицето на Тамир беше безизразно, но погледът ѝ беше непреклонен и Кели реши да не продължава с опитите си. Вместо това също се усмихна любезно.
– Не, нямам съдебна заповед. Още не.
Почти веднага след като натисна звънеца, се разнесоха развълнуваните викове на племенниците ѝ, които тичаха да я посрещнат. Петгодишният Алфи носеше костюм на Спайдърмен и пластмасов викингски шлем, а тригодишният му брат Фъргюс бягаше към нея с голи пухкави крачета и тениска на миньоните, които обожаваше.
– Какво е това? – попита Кели и се направи на учудена, когато погледна с какво беше облечено по-малкото дете. – Панталони за големи момчета ли са това? – Фъргюс се ухили и вдигна тениската си, за да покаже по-добре късите си панталонки.
– За най-големите – отвърна Лекси и застана зад момчетата. Вдигна Фъргюс и целуна сестра си. – Внимавай къде стъпваш.
Лекси и съпругът ѝ Стюарт живееха в Сейнт Олбанс, в квартал, който изобилстваше от млади майки с техните бебешки колички. След като напусна Дърам, тя се записа на курс за следдипломна квалификация и си намери работа като учител по история в местното средно училище. Там се запозна със Стюарт – заместник-директора – и оттогава бяха заедно.
– Къде е Стю?
– На родителска среща. За щастие моята беше вчера. Вие двамата, обличайте пижамите. Хайде.
– Искаме да си играем с леля Кели! – оплака се Алфи.
Кели падна на колене и го хвана за раменете.
– Слушайте ме, вървете да си облечете по-бързо пижамите и да си измиете зъбите и след това ще си поиграем. Става ли?
– Става! – Децата хукнаха нагоре по стълбите и Кели се засмя.
– Да си родител изглежда доста забавно.
– Нямаше да мислиш така, ако беше дошла преди половин час. Истинско бедствие. Децата вече хапнаха, затова си помислих, че можем да ги сложим да спят, за да вечеряме на спокойствие. Приготвих ни гъбено ризото.
– Звучи ми перфектно. – Телефонът на Кели избипка и тя се намръщи над дисплея му.