– Нещо не е наред ли?
– Съжалявам, свързано е с работа ми. Трябва да отговоря. – Написа набързо някакъв текст, след което вдигна поглед към неодобрителната физиономия на Лекси.
– Като заварена си за това нещо. Смартфоните са истинска напаст – сякаш носиш цялата служба в джоба си. Дори не можеш да го изключиш. – Лекси беше отказала да си купи айфон, даже хвалеше ползите от своята нокиа с размерите на тухла, като една от тях беше, че батерията ѝ изтрайва цели три дни.
– Работата ми не е с нормирано работно време. Не е като твоята – приключваш в три часа и цяло лято почиваш. – Лекси не захапа стръвта. Кели прочете новото си съобщение и набързо написа отговор. Тя беше пристигнала първа на грозното сбиване на Ливърпул Стрийт, затова ѝ беше възложена задачата да събере показанията на свидетелите, след като нарушителите бяха арестувани. Една възрастна жена беше попаднала между биячите. Кели поддържаше връзка с дъщеря ѝ, която настояваше да осведомява майка си за развитието на случая.
– Онова, което в действителност иска да чуе от мен, е, че мъжете са вкарани в затвора – обясни ситуацията на Лекси тя. – Дъщеря ѝ твърди, че отказва да излиза, защото е твърде изплашена да не ги срещне отново.
– Осъдени ли са?
Кели поклати глава.
– Става въпрос за буйни хлапета. Ще положат общественополезен труд или в най-лошия случай ще получат условни присъди. Не представляват опасност за нея, но тя не вижда нещата така.
– Определено не ти е работа да съветваш нея или дъщеря ѝ? Няма ли хора, които да помагат на жертвите в подобни случаи?
Кели пое дълбоко въздух.
– Аз не ти казвам как да си вършиш работата, Лекс. – започна тя, но сестра ѝ вдигна ръце.
– Добре, добре. Няма да ти се меся. Но те моля, поне веднъж си изключи телефона и ми бъди сестра, а не полицайка? – Погледна я с умолителен поглед и Кели изпита чувство на вина.
– Разбира се. – Имаше намерение да угоди на сестра си, но на дисплея ѝ просветна номерът на Кати Танинг. Погледна Лекси. – Съжалявам, търсят ме по.
– Работа. Разбрах.
Само дето не беше разбрала, помисли си Кели, докато се оттегляше в дневната, за да приеме обаждането от Кати. Никога не разбираше.
– 9 –
Полицейският участък на Кенън Стрийт се намира много близо до работното ми място, сигурно съм минавала хиляди пъти покрай него, но досега не го бях забелязвала. Никога не бях имала нужда от него. Главоболието ми не е намаляло, въпреки болкоуспокояващите, които изпих тази сутрин, и усещам болка в крайниците си, която няма нищо общо с махмурлука ми. Пипнала съм нещо и на мига ми става по-зле, сякаш осъзнаването на този факт дава право на вируса да ме превземе.
Дланите ми лепнат около дръжката на вратата и усещам неоправдана паника, подобна на онази, която почтените хора изпитват, когато покрай тях мине полицейска кола. Джъстин не е съгрешавал от години, но помня онова първо телефонно обаждане от полицията с болезнена яснота.
Не знам кога синът ми започна да краде, но знам, че когато го арестуваха, това не беше първата му кражба. Първия път взимаш нещо малко, нали? Пакет бонбони, компакт диск. Не крадеш двадесет и пет комплекта бръснарски ножчета, при положение че си прекалено млад, за да се бръснеш. Не носиш палто, чиято подплата е внимателно срязана в горната си част, за да прибираш контрабандата си вътре. Джъстин не бе казал и дума за другите замесени. Призна за кражбата, но не бе казал за кого я е извършил или какво смяташе да прави с ножчетата. Размина се с предупреждение, от което въобще не се трогна, сякаш беше получил забележка в училище.
Мат беше бесен.
– Това ще остане в досието ти завинаги!
– Пет години – намесих се аз, като се опитах да си спомня какво ми бяха казали в ареста. – След това ще изгуби давност и ще се наложи да декларира провинението си единствено ако е попитан директно от някой работодател. – Мелиса вече знаеше всичко, разбира се – за боевете, в които често се въвличаше, и тревогите, които ми създаде, когато намерих плик с трева в стаята му.
– Той е просто хлапе – помня, че ми каза тя, след като ми наля така необходимата чаша с вино. – Ще го израсте. – Наистина стана така. Или просто задобря и вече знаеше как да не бъде хванат. И в двата случая, откакто навърши деветнадесет, полицията не е чукала на вратата ни. Мисля си за него в момента – как носи една от престилките на Мелиса, прави сандвичи и разговаря с клиентите. Това ме кара да се усмихна.
Дежурният полицай стои зад стъклена преграда, като хората в пощата. Говори през пролука, която е достатъчно голяма да промушиш документи през нея или малки вещи.