– Мога ли да Ви помогна? – пита той с тон, който предполага, че да ми помогне е последното нещо, което иска да направи. Освен главоболието чувствам и замаяност, която ми пречи да намирам лесно правилните думи.
– Имам информация относно убийство.
Дежурният полицай става малко по-заинтересован.
– Продължавайте.
Бутам изрезката от вестника под стъклената преграда. В ъгъла, където плотът свършва в стената, е смачкана дъвка, тя се е втвърдила, а някой я е оцветил със син химикал.
– Това е статията в днешния "Лондон Газет" за убийството в Мъзуел Хил.
Мъжът прочита първия абзац, устните му се движат едва около неизговорените думи. На бюрото до него изпуква радиостанция. Подробностите във вестника са нищожни. Таня Бекет е работила като учителка в началното училище на Холоуей Роуд. Хващала е Северната линия от Аркуей до Хайгейт около 15:30 часа, след което се е качвала на автобус 43 до Кранли Гардънс. Трябваше да я посрещна на спирката на автобуса, беше цитиран приятелят ѝ, но валеше и тя ми каза да си остана у дома. Бих направил всичко, за да върна времето назад. Има снимка, на която двамата са прегърнати, и аз не мога да спра мисълта, която се заражда в главата ми, дали не гледам в очите на убиец. Точно така казват, нали? Повечето жертви познават нападателите си.
Прокарвам втората изрезка под бариерата.
– Това е обява от вчерашния "Газет". – Пред очите ми заиграват бели точки и аз премигвам бързо, за да ги прогоня. Слагам пръсти на челото си и усещам, че все още горят.
Дежурният полицай мести погледа си от едната изрезка на другата. Лицето му е непроницаемо като на човек, който вече е виждал всичко това, и се чудя дали няма да ми каже, че си въобразявам приликата, че чернокосата жена с разпятието около врата ѝ не е двадесет и пет годишната Таня Бекет.
Но човекът не ми казва това. Той вдига телефона и натиска нула; стои неподвижно и задържа погледа ми, докато чака операторът да вдигне. След което, без да сваля очи от мен, казва:
– Бихте ли ме свързали с инспектор Рампело, моля?
Пиша съобщение на Греъм, че съм пипнала някакъв вирус и няма да се връщам на работа. Пия топла вода и чакам някой да дойде да разговаря с мен, облегнала съм глава на студената стена.
– Съжалявам – казва дежурният полицай след час. Представя се като Дерек, но не се обръщам към него така, защото ми се струва като фамилиарничене. – Не знам защо се бави.
Той е инспектор Ник Рампело, който се е насочил към Кенън Стрийт от нещо, което Дерек нарича ЕРУ, преди да се извини за употребата на жаргон.
– Екипът за разследване на убийства[16]. Те се занимават със смъртта на тази млада жена.
Не мога да спра да се треса. Продължавам да се взирам в двете снимки на Таня и се чудя какво се е случило между появата ѝ в "Газет" и удушаването ѝ в Мъзуел Хил.
Чудя се дали аз не съм следващата.
Миналия петък в "Газет" се появи моя снимка. Познах се в секундата, в която се видях; не биваше да се оставям да ме разубеждават. Ако веднага бях отишла в полицията, може би нещата щяха да бъдат различни.
Трябва да има връзка. Таня Бекет беше убита, двадесет и четири часа след като обявата ѝ беше публикувана; ключовете на Кати Танинг бяха откраднати четиридесет и осем часа след нейната. Минаха пет дни, откакто видях своята снимка, колко време щеше да е необходимо, докато ми се случи нещо?
Някакъв мъж идва, за да представи шофьорските си документи.
– Каква загуба на време – казва на висок глас той, докато дежурният полицай методично попълва някаква бланка. – На моето и на Вашето. – Поглежда ме с надеждата да намери съмишленик, но аз не отговарям, както и Дерек. Той гледа книжката на мъжа ѝ записва информацията от нея толкова бавно, че имам чувството, че го прави нарочно. Харесвам Дерек. Когато приключва, мъжът прибира книжката в портфейла си.
– Много Ви благодаря – казва той с изпълнен със сарказъм глас. – Точно така исках да прекарам обедната си почивка.
Мъжът е заменен от жена с пищящо бебе, която моли да бъде упътена, а след това се появява старец, който е изгубил портфейла си.
– В банката беше в мен – обяснява той. – В метрото също. Но някъде между там и реката... – старецът се оглежда наоколо, сякаш изгубеното може да се материализира в полицейския участък, – ...изчезна. – Затварям очи. Иска ми се да бях дошла тук на подобна обикновена мисия; да си тръгна единствено с леко раздразнение.
Дерек записва данните на човека, заедно с описание на портфейла, а аз започвам да дишам дълбоко. Ще ми се инспектор Рампело да побърза.