Старецът си тръгва, след което минава още час. Най-накрая Дерек вдига телефона.
– На път ли сте? Жената чака от обяд. – Поглежда към мен. Лицето му е неразгадаемо. – Добре. Разбира се. Ще ѝ кажа.
– Няма да дойде, нали? – Чувствам се прекалено болна, за да се ядосам за изгубеното време. Какво друго можех да правя? Така или иначе не съм способна да работя.
– Изглежда, е бил налегнат от неотложни задачи. Както можете да си представите, екипът му работи здраво по случая. Помоли ме да Ви предам извиненията му и да Ви кажа, че ще Ви се обади. Ще му дам номера Ви. – Дерек присвива очи. – Не изглеждате добре, мила.
– Ще се оправя – отвръщам аз, но съм далеч от истината. Казвам си, че не съм изплашена, просто болна, но ръцете ми треперят, докато търся телефона, а след това и контактите в него. – Случайно да си някъде близо до Кенън Стрийт? Не се чувствам добре. Мисля, че трябва да се прибера.
– Стой, където си, Зо – изстрелва Мат, без да се замисля, – ще дойда да те взема.
Казва ми, че е зад ъгъла, но минава половин час и очевидно ме е излъгал; виновно си мисля за парите, които пропуска, като идва да ме прибере. Вратата на полицейския участък се отваря и за мое унижение усещам по бузите ми да се стичат сълзи, когато виждам познато лице.
– За госпожата си ли сте тук? – пита Дерек. Нямам енергията да го поправя, а Мат няма нищо против. – Двойна доза Лемсип[17] и малко уиски, от това имате нужда. Надявам се да се почувствате по-добре, мила.
Мат ми помага да се кача в таксито, сякаш съм клиент, който си плаща, и усилва парното на максимум. Фокусирам се върху дишането си и се опитвам да спра неудържимото треперене, което обхваща цялото ми тяло.
– Кога започна да се чувстваш по този начин?
– Тази сутрин. Помислих си, че е странно, че имам такъв махмурлук – не пих толкова много снощи, – след което главата започна още повече да ме боли и ми отмаля.
– Грип. – Мат ми поставя диагноза, без да се замисли. Като повечето таксиметрови шофьори и той е експерт по всичко. Гледа ме в огледалото за обратно виждане, очите му прескачат от мен на пътя пред него. – Какво търсеше в полицейския участък?
– Миналата нощ е имало убийство. В парка до Кранли Гардънс.
– Крауч Енд?
– Да. Една жена е била удушена. – Разказвам му за обявите в "Лондон Газет", за собствената ми снимка, за тази на Таня Бекет.
– Сигурна ли си, че е същата жена?
Кимам, макар че очите на Мат са насочени към пътя. Осмуква зъбите си, след което завърта волана наляво, към една еднопосочна улица, която е толкова тясна, че мога да се пресегна през прозореца и да докосна тухлените стени.
– Къде отиваме?
– Трафикът е кошмарен. Какво казаха полицаите?
Поглеждам към улицата навън и се опитвам да се взема в ръце, но нямам представа къде се намираме. Децата се прибират от училище – някои сами, други стиснали ръцете на майките си.
– Обадиха се на инспектора, който работи по случая, но той не дойде.
– Не съм изненадан.
– Изплашена съм, Мат.
Той не казва нищо. Никога не е бил добър събеседник при емоционални проблеми.
– Ако наистина е била моята снимка във вестника, то тогава нещо ще ми се случи. Нещо лошо. – Гърлото ми дращи, една голяма буца е застанала в него и ми пречи да преглътна.
– Полицията смята ли, че има връзка между обявите и убийството?
Най-накрая излизаме от прегръдката на тесните улици и се озоваваме на Саут Съркълър. Близо до дома ми сме. Очите ми така парят, че изпитвам болка, като ги държа отворени. Премигам бързо с надеждата да ги овлажня.
– Дежурният полицай ме взе на сериозно – отвръщам аз. Трудно ми е да се концентрирам върху отговорите на въпросите на Мат. – Но не знам дали инспекторът ще се отнесе така. Все още не съм му казала за снимката ми – нямах тази възможност.
– Това е странно, Зо.
– На мен ли го казваш. Мислех си, че полудявам. Май и Саймън смята същото.
Мат ме поглежда остро.
– Не ти ли вярва?
Ще ми се да се сритам. Сякаш Мат няма достатъчно амуниции срещу Саймън.
– Смята, че има логично обяснение.
– Ти какво мислиш?
Не отговарям. Мисля, че ще бъда убита.
Спираме пред къщата ми и аз отварям дамската си чанта.
– Нека ти дам някакви пари.
– Няма нужда.
– Не бива така, Мат, не е честно...
– Не ти искам парите, Зо – сопва се той. – Прибери ги. – Тонът му омеква. – Хайде, ще ти помогна да се прибереш.
– Ще се оправя и сама. – В момента, в който се изправям, коленете ми омекват и Мат ме хваща, преди да падна.