– Разбира се, че ще се оправиш.
Взима ключовете ми и отваря предната врата, след което се колебае.
– Няма проблем – казвам аз. – Саймън е на работа. – Прекалено болна съм, за да се чувствам невярна. Закачам чантата и палтото си на парапета и позволявам на Мат да ми помогне да се кача горе. Той се спира на върха на стълбището, не знае къде се намира спалнята ми и аз посочвам вратата до тази на Кейти. – Оттук ще се оправя – продължавам да упорствам, но Мат не ми обръща внимание, отваря вратата и ме държи за ръката, докато пристъпвам в стаята.
Отмята юргана от лявата страна на леглото. Страната, на която спях, докато бяхме женени. Сега на шкафчето от тази страна стоят нещата на Саймън – книгата му, резервен чифт очила за четене, кожена тавичка за очилата и дребни пари. И да е забелязал всичко това, Мат не казва нищо.
Промъквам се в леглото, без да се събличам.
Събудена съм от Саймън. Навън е тъмно и той включва нощната лампа.
– Спиш, откакто съм се прибрал. Болна ли си? – Говори шепнешком. В едната му ръка е мобилният ми телефон. – Обажда се един полицай. Какво става? Нещо случило ли се е? – Цялата горя и лепна и когато вдигам глава от възглавницата, усещам силна болка в нея. Пресягам се за телефона, но Саймън го отдръпва. – Защо полицията ти се обажда?
– Ще ти обясня по-късно. – Гласът ми се изгубва в средата на последната дума и аз се изкашлям, за да го върна отново. Саймън ми подава мобилния и сяда на леглото. Все още ме тресе, но след съня се чувствам по-добре.
– Ало – казвам аз. – Зоуи Уокър на телефона.
– Госпожо Уокър, обажда се инспектор Рампело от Северозападния екип за разследване на убийства. Разбрах, че сте искали да разговаряте с мен.
Звучи ми разсеян. Отегчен или изморен. Или и двете.
– Да – отвръщам аз. – Сега съм в дома си, ако желаете, можете да ме посетите.
Саймън вдига ръце и пита безмълвно:
– Какво става?
Клатя глава раздразнена, че ме е прекъснал. Покритието в къщата ми не е от най-добрите и не искам да пропусна нещо от думите на инспектор Рампело.
– ...вероятно е всичко, което ми е необходимо засега.
– Съжалявам, какво казахте?
– Разбрах, че не познавате Таня Бекет?
– Не, но...
– Значи не знаете дали е работила като компаньонка или е била операторка на секс телефон?
– Не.
– Добре. – Припрян е, говори бързо, сякаш аз съм само едно от дълъг списък с обаждания, които трябва да проведе тази вечер. – Снимката на Таня се е появила в реклама на гореща линия в "Лондон Газет" вчера, понеделник, шестнадесети ноември. Така ли е?
– Да.
– Вие сте се свързали с нас, когато сте разпознали снимката и по новините тази сутрин?
– Да.
– Това е доста полезно, благодаря Ви за отделеното време.
– Не искате ли да разговаряте с мен? Да запишете показанията ми?
– Ако се нуждаем от нещо друго, ще Ви се обадим. – Инспекторът затваря телефона, докато все още говоря. Саймън вече изглежда по-ядосан, отколкото объркан.
– Би ли ми казала за какво е всичко това?
– Заради момичето – отвръщам аз. – Онова, което е било убито. От снимката, която ти показах сутринта.
Тази сутрин побягнах нагоре веднага след като новините свършиха, събудих Саймън и бързо – думите ми като че ли се сипеха една връз друга – му разказах всичко.
– Ами ако всичко това има нещо общо с обявите, Сай? – попитах с пресипнал глас. – Ами ако някой публикува в тях снимки на жените, които има намерение да убие, и аз съм следващата?
Саймън ме придърпа в мечешка прегръдка.
– Миличка, не мислиш ли, че малко преиграваш с цялата тази работа? Някъде четох, че всяка година в Лондон биват убити около сто души. Всяка година! Падат се – по колко? – осем на месец. Знам, че е ужасно, но няма нищо общо с обявите.
– Ще отида до полицейския участък по обяд – казах му, макар че продължаваше да смята, че театралнича.
– Полицията взе ли те на сериозно? – пита ме сега, седнал в края на леглото. Масажира пръстите на крака ми и аз ги издърпвам.
Свивам рамене.
– Дежурният беше мил. Обади се на инспектора, който работи по случая, но той не дойде, а сега ми каза, че е получил всичко необходимо от мен и че ще ми се обади, ако има нужда да говорим допълнително. – От ъгълчетата на очите ми потичат сълзи. – Не знаят за другите снимки – за тази на Кати Танинг и моята! – Започвам да плача. Не мога да мисля трезво, главата ми тупти от болка.
– Шшш. – Саймън оправя косата ми и обръща възглавницата, за да ми осигури хладно място, на което да полегна. – Искаш ли да му се обадя?
– Дори не знам номера му. Каза, че е от Северозападния екип за разследване на убийства.