– Ще го намеря. Нека ти донеса болкоуспокояващи и чаша вода, след което ще му звънна. – Тръгва към вратата, но се обръща, сякаш току-що е забелязал нещо. – Защо лежиш от моята страна на леглото?
Притискам лице във възглавницата, за да не се налага да го гледам в очите.
– Сигурно съм се преместила, докато съм спала – измърморвам.
Това е единственото нещо, за което някога сме се карали сериозно.
– Мат е баща на Кейти и Джъстин – казах тогава аз. – Налага се да го виждам от време на време.
Саймън неохотно прие аргумента ми.
– Но няма причина да идва в къщата, нали? Да стои във всекидневната ни, да пие кафе от чашите ни?
Държанието му беше детинско и неразумно, но не исках да го изгубя, затова направих този компромис.
– Добре – съгласих се. – Той няма да идва в къщата.
Когато отново отварям очи, на нощното ми шкафче има чаша вода и блистер с хапчета. Изпивам две и ставам от леглото. Блузата ми е намачкана, а панталоните ми не приличат на нищо. Събличам се и изваждам дебела памучна пижама, върху която обличам голяма жилетка.
Часът е девет, когато слизам долу и намирам нещо, което прилича на остатък от задушено говеждо. Краката ми са нестабилни, а от дългия сън все още съм замаяна. Отивам в дневната и намирам Саймън, Джъстин и Кейти да гледат телевизия. Никой не говори, но тишината е приятна, затова просто стоя известно време и наблюдавам семейството си. Първа ме вижда дъщеря ми.
– Мамо! По-добре ли се чувстваш? – Премества се, за да ми направи място на дивана между нея и Саймън, и аз сядам, изтощена от усилията, които вложих, за да сляза долу.
– Не особено. Тотално съм претрепана. – Не съм била толкова болна от години. Костите ме болят, а кожата ми е изключително чувствителна. Усещам парене в очите, което отминава само като ги затворя. Гърлото ми е толкова възпалено, че едва мога да говоря. – Мисля, че съм пипнала грип. Сериозен грип.
– Бедничката. – Саймън ме прегръща и за първи път Кейти не казва нищо за онова, което нарича публична проява на привързаност. Дори Джъстин изглежда притеснен.
– Желаеш ли напитка, или нещо друго? – пита той. Сигурно изглеждам много болна, мисля си.
– Само малко вода. Благодаря ти.
– Няма за какво. – Става, след което бърка в джоба си и ми подава някакъв плик.
– Какво е това? – Отварям го и вътре намирам дебела пачка от банкноти по двадесет лири.
– Наемът.
– Моля? Вече говорихме по темата. Не искам да ми плащаш наем, скъпи.
– Тогава ги използвай за храна, за сметки, за каквото решиш. Парите са твои.
Обръщам се към Саймън, който напоследък е доста настоятелен, че Джъстин не трябва да живее тук безплатно. Той поклаща глава, за да ми покаже, че това няма нищо общо с него.
– Много добра постъпка от твоя страна, Джъстин. Браво, приятелче. – Пресиленото обръщение звучи глупаво от устата на Саймън и синът ми го поглежда намръщен.
– Мислех си, че нямаш никакви пари? – учудва се Кейти и насочва поглед към банкнотите, за да види колко са. Прибирам ги в джоба на жилетката си и се опитвам да игнорирам гласа в главата си, който ми казва да питам откъде са.
– Мелиса ме направи отговорник на ресторанта, за да има повече време за отварянето на новия – отговаря Джъстин, сякаш е прочел мислите ми. – Само временно, но заплащането е по-добро.
– Това е чудесно! – Изпитвам облекчение, че синът ми нито краде, нито продава наркотици. Той свива рамене, като че ли новините не са особено важни, и отива в кухнята, за да ми донесе водата. – Винаги съм знаела, че просто се нуждае да го оставим на мира – прошепвам на Саймън. – Както и от някого, който да види какъв трудолюбив младеж е.
Изведнъж се сещам, че Джъстин не е единственият с новини в работата си. Обръщам се към Кейти.
– Съжалявам, че не те подкрепях повече преди прослушването, скъпа. Чувствам се ужасно.
– О, Боже, не се тревожи за това, мамо. Не си добре.
– Саймън ми каза, че всичко е минало брилянтно.
Кейти засиява.
– Наистина беше невероятно. Агентката не ме взе, защото вече имала при себе си няколко с моята външност и диапазон – каквото и да означава това, но разговарях с един мъж, който чакаше на рецепцията. Той е директор на театрална компания, която поставя на сцена "Дванайсета нощ", и тяхната Виола тъкмо претърпяла ски инцидент. Имам предвид, колко чудесно?
Поглеждам я изненадана, не следя мисълта ѝ. Джъстин се връща с обещаната чаша. Не е оставил водата да се изтече, преди да я налее, и тя е мътна и топла, но пия от нея, изпълнена с благодарност. Бих се зарадвала на всичко, което може да облекчи възпаленото ми гърло.