Никога не знаеш къде можеш да срещнеш Единствената. Вероятно стои на седалката до прозореца до теб, докато пътуваш във влака за дома. Възможно е да я видиш на опашката, докато чакаш да си купиш кафе. Може би прекосяваш улицата зад нея всеки ден. Ако си уверен в себе си, можеш да подхванеш разговор. Като за начало за времето и състоянието на влаковете, а постепенно можеш да преминеш към по-лични въпроси. Ужасната ти седмица, нейния шеф робовладелец, приятеля, който не я разбира. Двамата ще се опознаете и тогава един от вас ще мине на следващото ниво. Кафе? Вечеря? Мисията е изпълнена.
Но какво би станало, ако Единствената се намира в другия вагон? Ако си носи кафе от вкъщи, ако ходи с колело на работа, ако използва стълбите, вместо ескалатора? Представи си какво пропускаш, като не попадаш на нея.
Първа среща, втора среща, повече.
Може би не става въпрос за Единствената, може би желаеш нещо по-кратко. По-сладко. Нещо, което ще накара кръвта ти да кипне и пулсът ти да се ускори.
Приключение.
Секс за една нощ.
Преследване.
Ето къде започва всичко. Findtheone.com. Това е начинът да се запознаят пътуващите в Лондон. Това е начинът да събера хората заедно. Можете да ме наречете брокер, ако искате, посредник, сватовник дори.
Хубавото е, че никоя от вас не знае, че е в списъка ми.
– 10 –
Оставам в леглото двадесет и четири часа, спя повече, отколкото съм будна. В сряда следобед успявам да отида на доктор само за да ми каже онова, което вече знам: пипнала съм грип и не мога да направя нищо друго, освен да пия вода, да си взимам лекарствата и да чакам да отмине. Саймън е невероятен. Готви за децата и ми носи храна, която не ям. Ходи до магазина за сладолед, когато решавам, че е единственото нещо, което бих преглътнала. Мисля си, че би бил добър баща, ако чакаше да му се роди бебе, и се сещам за бременността си с Джъстин и мърморещия Матю, когото изпращам в снега, за да ми купи начос и желирани бонбони.
Съумявам да се обадя в службата и да кажа на Греъм, че съм болна. Той е изненадващо отзивчив, докато не му съобщавам, че ще ме няма до края на седмицата.
– Не можеш ли да се появиш поне утре? Джо отсъства и няма кой да вдига телефона.
– Ако съм по-добре, ще дойда – отвръщам аз. На сутринта му изпращам съобщение: Съжалявам, още съм болна, след което изключвам телефона си. Станало е обяд, а аз дори не искам да погледна храна. Мелиса ми носи пилешка супа от ресторанта и веднъж опитала я, осъзнавам, че съм освирепяла от глад.
– Много е вкусна. – Стоим в нашата кухнята, на малката маса, която побира само двама души. – Съжалявам за бъркотията. – Съдомиялната трябва да се зареди, което означава, че всички са натрупали чиниите от закуската си в мивката.
Пръстенът от празни опаковки ми подсказва, че кошчето за боклук също е претъпкано. Хладилникът е покрит със семейни снимки, прикрепени за него с кичозни магнитчета, които по традиция купуваме от почивките си, като част от неспирното предизвикателство кой ще намери най-оригиналния сувенир. Понастоящем на първо място е кимащото магаре на Кейти, което донесе от Бенидорм, сомбрерото му се люлее всеки път, когато някой отвори вратата на хладилника.
– Уютно е – отвръща Мелиса и се засмива, когато вижда скептичния ми поглед. – Сериозна съм. Топло е, изпълнено с любов и спомени – точно каквато една семейна къща трябва да бъде. – Търся съжаление в лицето ѝ, но не намирам нищо.
Мелиса беше на четиридесет, когато се запознахме – все още достатъчно млада, за да има семейство – и дори веднъж я попитах дали двамата с Нийл планират да имат деца.
– Той не може. – Веднага се поправи: – Не е честно. Исках да кажа, че ние не можем.
– Сигурно ви е много трудно. – От толкова дълго време съм майка, че не мога да си представя живота си без децата.
– Не точно. Винаги съм знаела, разбираш ли – Нийл е имал левкемия като малък и химиотерапията го е направила безплоден, – затова никога не съм мислила по въпроса. Правим други неща, възползваме се от други възможности. – Отдали са се на работа, предполагам аз. Бизнес, екскурзии, красива къща.
– За Нийл е по-трудно, отколкото за мен – каза ми тогава приятелката ми. – Много се ядосваше. Защо аз? Измъчваше се. Но в днешно време едва се сещаме.
– Честно казано, не бих отказала къща като вашата – казвам сега, – всички повърхности са лъснати и никъде не се забелязват мръсни чорапи!
Мелиса се усмихва.