Отвратителен побой над пенсионерка на 84 години в Енфилд.
Премигвам пред снимката на възрастна жена на име Маргарет Прайс, която тръгнала за пенсията си и не се прибрала. Търся Таня Бекет. Една от вестникарските статии споменава за фейсбук страница в нейна чест и кликвам върху линка за нея. Таня Бекет, почивай в мир, пише на страницата. Цялата е изпълнена с прочувствени съобщения от приятели и семейството. В някои от тях името на Таня е оцветено; осъзнавам, че е така, защото хората са отбелязали фейсбук страницата ѝ. Без да се замислям, кликвам върху името ѝ и си поемам неволно въздух, когато се появява. Пълна е със статуси.
Остават още 135 дни! , гласи последният, публикуван сутринта в деня, в който жената е убита.
Остават 135 дни до какво?
Отговорът е няколко статуси по-долу, в пост, който носи заглавие "Какво ще кажете за това, момичета?". Снимката е скрийншот от мобилен телефон – виждам заряда на батерията в горната част, – и на нея има булчинска рокля. Свалена е набързо от интернет. Отбелязани са три женски имена.
Таня Бекет беше умряла 135 дни преди сватбата си.
Поглеждам към списъка с приятелите ѝ във фейсбук – миниатюри на еднакви момичета, всичките руси и всичките с бели зъби. Вниманието ми е привлечено от една по-възрастна жена със същата фамилия.
Страницата на Алисън Бекет е отворена като тази на Таня и веднага разбирам, че снимката, която гледам, е на майката на младата жена. Последният ѝ пост във фейсбук е от преди два дни.
Раят прибра още един ангел. Почивай в мир, мое красиво момиче. Спи спокойно.
Затварям фейсбук. Чувствам се като нарушителка. Мисля си за Алисън и Таня Бекет. Представям си ги как са планирали сватбата заедно, пазарували са дрехи, изготвяли са поканите. Представям си Алисън в дома ѝ, седнала на тъмночервения диван, на който е на профилната си снимка, как вдига телефона, изслушва думите на полицая, но не ги възприема. Не дъщеря ѝ, не Таня. В гърдите ми се надига болка и се разплаквам, но не знам дали плача за момичето, което никога не съм срещала, или защото е прекалено лесно да заместя името ѝ с това на дъщеря си.
Погледът ми се спира върху визитката, прихваната с кабърче в края на дъската ми с обяви.
Полицай Кели Суифт, Британска транспортна полиция.
Тя поне е готова да ме изслуша.
Издухвам си носа. Поемам си дълбоко въздух. Вдигам телефона.
– Полицай Суифт.
На фона на гласа ѝ чувам трафика и заглъхващата сирена на линейка.
– Обажда се Зоуи Уокър. От обявите на "Лондон Газет"?
– Да, спомням си. Опасявам се, че не съм намерила много, но...
– Аз обаче съм – прекъсвам я. – Една жена от обявите беше убита. А ми се струва, че на никого не му пука коя ще бъде следващата жертва.
Кратка пауза, след която идва отговорът:
– На мен ми пука – отвръща категорично полицай Суифт. – На мен ми пука. Кажи ми всичко, което знаеш.
– 11 –
Кели успя да се върне в участъка едва по обед, за да намери номера на инспектор Ник Рампело, човека, който работеше по случая. Първоначално беше прехвърлена на горещата линия, отворена за гражданите, които имаха някаква информация за смъртта на Таня Бекет.
– Мога да Ви уверя, че информацията Ви ще достигне до разследващия екип – каза жената, чийто незаинтересован тон подсказваше на Кели, че това е един от многото телефонни разговори, които служителката беше приела през деня.
– Наистина искам да разговарям с инспектор Рампело, ако е възможно. Аз съм полицай от Британската транспортна полиция и мисля, че един от случаите ми може да е свързан с разследването. – Кели кръстоса пръсти. Не беше точно лъжа. Зоуи Уокър сама беше отишла при нея, а и все още нейното име стоеше върху доклада за кражбата на ключовете на Кати Танинг. Щом името беше нейното, значи и случаят беше неин.
– Ще Ви свържа с офиса му.
Телефонът звънеше ли, звънеше. Кели беше на път да се откаже, когато една жена вдигна – сякаш беше останала без дъх, защото беше тичала по стълбите.
– Северозападен екип за разследване на убийства.
– Мога ли да разговарям с инспектор Рампело, моля?
– Ще видя дали е тук. За кого да предам? – Жената говореше като новинар на Би Би Си и Кели се опита да отгатне каква беше ролята ѝ. Нямаше почти никакъв опит с Екипите за разследване на убийства. Макар че БТП си имаше свой собствен, той съвсем не беше толкова натоварен като този на лондонската полиция, а и Кели никога не беше работила в него. Даде името и номера си и зачака за втори път.