Кели напрегна и последните си сили, за да го настигне, преди да е прескочил бариерата за билети, сграбчи якето му с лявата си ръка, а с дясната изви една от ръцете му зад гърба му. Карл направи вял опит да се освободи, извади я от равновесие и шапката ѝ падна на земята. Кели усети, че някой я вдигна и се замоли да не ѝ я задигнат. Вече изтърпя наказанието си със Сторс, задето изгуби палката си в боклука по-миналата седмица – нямаше нужда от още едно конско.
– Чух, че не си се явил, друже, и са пуснали заповед за задържането ти – каза Кели на пресекулки, дишайки тежко – едва ѝ се удаваше в пристегнатата бронежилетка. Посегна към колана си, взе белезниците, сложи ги умело на китките на Карл и ги провери дали са достатъчно стегнати. – Арестуван си.
Виждам те. Но ти не ме виждаш. Погълната си от книгата си с мека корица, на която е изобразено момиче в червена рокля. Не виждам заглавието, но то е без значение; всичките са еднакви. Ако не става въпрос за момче, което среща момиче, то тогава става въпрос за момче, което преследва момиче. Момче, което убива момиче.
Иронията ми е ясна.
На следващата спирка използвам качващите се пътници като извинение да се приближа до теб. Хванала си се за ремъка в средата на вагона, а с другата си ръка държиш книгата; отгръщаш страниците с отработено движение на палеца си. Толкова сме близо един до друг, че връхните ни дрехи се докосват и аз усещам ваниловия аромат на парфюма ти; аромат, който дълго време няма да изчезне, след като си тръгнеш от работа. Някои жени тичат към тоалетните по обед, за да си оправят ружа и да се напръскат с парфюм. Не и ти. Когато те видя след работа, тъмносивият грим на клепачите ти ще се е превърнал в уморени сенки, червилото от устните ти ще се е прехвърлило върху безбройните чаши изпито кафе.
Красива си, дори в края на дълъг работен ден. Това означава много. Невинаги става въпрос за красота; понякога е екзотичният външен вид, големите гърди или дългите крака. Понякога е класата и елегантността – тъмносини панталони по поръчка и обувки на високи токчета, – а понякога е безсрамието и долнопробното. Курвенското. Разнообразието е важно. Дори най-добрата пържола омръзва, когато ядеш само това.
Дамската ти чанта е по-голяма от на другите. Обикновено я носиш на рамото си, но когато влакът е пълен – какъвто е в този етап от пътуването ти, – я оставяш на пода, между краката си. Леко отворена е и мога да видя какво се крие вътре. Портмоне – мека кафява телешка кожа с позлатена закопчалка. Четка за коса, от която се подават руси косми. Платнена пазарска чанта, умело навита на ролка. Чифт кожени ръкавици. Два или три отворени кафяви плика, прибрани в чантата, заедно със съдържанието им. Взетата от изтривалката пред вратата на дома ти поща, прочетена на перона, докато чакаш първия си влак. Проточвам шия, за да видя какво е написано на най-горния плик.
Вече знам името ти.
Не че има значение, ти и аз няма да имаме връзка, която изисква имена.
Изваждам си телефона и плъзвам пръст по екрана, за да включа камерата. Обръщам се към теб; използвам палец и показалец, за да увелича образа, докато лицето ти не попада в кадър. Ако някой ме забележи какво правя, ще си помисли, че качвам снимка от пътуването си в Инстаграм или Туитър. Хаштаг селфи.
Тихо изцъкване и вече си моя.
Докато влакът преодолява поредния завой, ти пускаш ремъка, който виси от тавана, и се навеждаш към чантата си, все още погълната от книгата. Ако не те познавах толкова добре, щях да си помисля, че си ме хванала да надничам и сега си преместваш нещата далеч от погледа ми, но не е това. Завоят е показател, че спирката ти наближава.
Наистина се наслаждаваш на тази книга. Обикновено спираш да четеш доста по-рано – когато стигнеш до края на някоя глава и плъзгаш между страниците картичката, която ползваш за маркер. Днес продължаваш да четеш дори когато влакът спира на спирката. Дори докато си пробиваш път до вратата и постоянно повтаряш "извинете ме" и "съжалявам". Продължаваш да четеш дори докато вървиш към изхода, очите ти се вдигат от време на време, за да се уверят, че няма да се блъснеш в някого.
Продължаваш да четеш.
А аз продължавам да те наблюдавам.
– 3 –
Кристъл Палас е последната спирка на влака ми. Иначе щях да стоя на мястото си и да се взирам в обявата с надеждата, че ще намеря някакъв смисъл в нея. В крайна сметка съм последната, която слиза от вагона.