– Наистина го харесваш, нали? – попитах я. Очаквах да ми се сопне, но вместо това тя ме погледна с блеснали очи.
– Да.
Млъкнах, защото не исках да опропастя момента, но все пак не изтраях дълго.
– Той е доста по-голям от теб. – На мига лицето ѝ стана сериозно. Бързината, с която се промени, ми подсказа, че беше очаквала забележката ми.
– На тридесет и една е, разликата ни е дванадесет години. Саймън е на петдесет и четири и е с четиринадесет години по-голям от теб.
– При нас е различно.
– Защо? Защото си възрастна? – Изпитвам облекчение, че разбира ситуацията, преди да видя гнева в очите ѝ и да чуя как сладникавият тон отпреди миг е заменен от доста по-груб. – Аз също съм такава, мамо.
Кейти е имала приятели и преди, но този път е различно. Вече усещам как се отдалечава от мен. Някой ден Айзък – или някой друг мъж – ще бъде първият човек, към когото ще се обърне и на когото ще се уповава, когато животът стане прекалено труден. Дали Алисън Бекет се беше чувствала така?
Хората продължават да ми напомнят, че не губя дъщеря, беше написала тя в последния си пост в блога.
Но в крайна сметка я беше изгубила.
Поемам си дълбоко въздух. Няма да изгубя дъщеря си и няма да позволя и тя да ме изгуби. Няма да стоя и да се надявам полицията да ме вземе на сериозно; трябва да направя нещо.
На дивана до мен са обявите. Изрязала съм ги от последните страници на "Лондон Газет" и внимателно съм отбелязала датата на всяка от тях. Имам двадесет и осем на брой, разположени върху възглавницата като арт инсталация[20].
Фотографски диван от Зоуи Уокър. Прилича на нещата, които Саймън би отишъл да гледа в галерия "Тейт Модърн".
Последните броеве ги купувах всеки ден, но за по-старите отидох в офиса на "Лондон Газет" в петък. Човек би си помислил, че може да влезе там и просто да си купи стари броеве, но, разбира се, не е толкова просто. Искат ти по 6.99 лири за всеки брой. Трябваше да фотокопирам екземплярите, които намерих в офиса на Греъм на работа, но докато се усетя да го направя, вече беше твърде късно; нямаше ги. Вероятно шефът ми ги беше изхвърлил.
Чувам изскърцване от горе и застивам, ала няма никого, затова продължавам с проучването си. Набирам жени, убити в Лондон, но резултатите са милостиво малко и в никой от тях не намирам снимка, която да съвпада с тези от обявите до мен. Бързо осъзнавам, че заглавията не са от особена помощ; изображенията в Гугъл са много по-полезни и по-лесни за намиране. Прекарвам цял час в преглеждане на фотографии на полицаи, местопрестъпления, плачещи родители и снимки на жени, чиито животи неочаквано са били отнети. Не присъства никоя от моите.
Моите.
Всички са мои, тези жени до мен. Чудя се дали някоя от тях е видяла собствената си снимка, дали и те – както и аз – са изплашени и смятат, че някой ги наблюдава, че ги преследва.
Една блондинка привлича вниманието ми. Облечена е в тога и академична шапка и се усмихва към фотоапарата. Имам чувството, че я познавам. Поглеждам към обявите. Всички са ми добре познати и знам точно коя се опитвам да намеря.
Ето.
Същата жена ли е? Натискам екрана и изображението ме прехвърля в новинарска страница – по ирония на съдбата това е уебсайтът на "Лондон Газет".
ПОЛИЦИЯТА РАЗСЛЕДВА УБИЙСТВО НА ЖЕНА, НАМЕРЕНА МЪРТВА НА ТЪРНХАМ ГРИЙН.
Западен Лондон. Линия Дистрикт, мисля, и се опитвам да си представя гарите. Намира се в другия край на Лондон, далеч от мястото, на което Таня Бекет беше убита. Възможно ли е да са свързани? Името на жената е Лора Кийн и в долната част на статията има три нейни снимки. Още една, на която е облечена с тогата и стои между някаква двойка – вероятно родителите ѝ. На втората не е толкова представителна, на нея е вдигнала чаша към фотоапарата и се смее. Студентски апартамент, мисля си, след като забелязвам празните бутилки от вино и шареното одеяло, което е използвано за импровизирана завеса. Последната фотография като че ли е правена в работна обстановка; Лора Кийн носи риза с яка и сако, а косата ѝ е чинно прибрана. Увеличавам снимката, след което взимам обявата и я задържам до екрана.
Тя е.
Не си позволявам да изпадам в размисли какво означава това. Отбелязвам страницата и изпращам линка на себе си, за да мога да си разпечатам статията на работа. Променям критерия си за търсене на сексуални нападения над жени в Лондон, след което осъзнавам, че подобно начинание е безплодно. Снимките, които запълват екрана ми, са на мъже, а не на жени, и когато вляза в някоя от статиите, жертвите са безименни и нямат лица. Ядосвам се заради тази анонимност, която всъщност има за цел да послужи за защита.
20
Специфично разположени и проектирани по определен начин предмети, които да променят възприятията на пространството. – Бел. Прев.