– Ето ме. – Посочвам с пръст. – Тази, третата от долу нагоре. С котката. – Снимката е на Бискит, който се припича на алеята пред къщата. – Виждаш ли – заявявам триумфално, – дори не съм използвала собствената си снимка за профила. Аз съм жена, която обича уединението си. – Не като децата ми, мисля си, които публикуват целите си животи в Инстаграм или Снапчат или каквато там е модата този месец. Кейти постоянно си прави селфита, в тази поза или в онази, след което използва безкрай филтри, за да намери най-хубавите.
Айзък отваря страницата ми. Не знам какво очаквам да видя, но определено не и целия си фейсбук профил.
Получават по 50 000 лири на година и смятат, че имат правото да стачкуват? Бих си сменила професията с машинист по всяко време!
Заседнала съм във влака.. ОТНОВО. Благодаря на Бога за безжичния интернет!
6??! Стига де, Лен, това си заслужаваше поне 8!!
– Точно моят е – обяснявам аз, засрамена да видя, че животът ми е представен от кратки коментари за телевизионни предавания и неприятни пътувания. Обезпокоена съм от лекотата, с която Айзък влиза в акаунта ми. – Как е възможно да се впишеш като мен?
Младият мъж се засмива.
– Не съм се вписал като теб. Всички могат да видят това, когато кликнат върху профила ти. – Забелязва ужасената ми физиономия. – Личните ти настройки позволяват на другите да виждат всичко. – За да го докаже, той цъка върху За мен където се появява имейл адресът ми – общодостъпен е за всички. Учила в Пекъм Компрехенсив, пише там, сякаш е нещо, с което да се гордея. Работила в Теско. Едва ли не очаквам да видя забременяла на седемнадесет.
– О, боже! Нямах представа. – Едва си спомням, че попълвах тази информация: работните ми места, филмите, които обичам, и книгите, които чета, но си мислех, че всичко това е само за мен, един вид онлайн дневник.
– Просто се опитвам да кажа – продължава Айзък, като кликва още веднъж върху Снимките на Зоуи, – че ако някой иска да използва твоя фотография, има богат избор. – Младият мъж скролва десетки изображения, повечето от които никога не съм виждала.
– Тези не съм ги качвала аз! – отвръщам. Виждам една снимка, на която съм с гръб, направена на барбекюта на Мелиса и Нийл миналото лято, и се питам дали задникът ми наистина е толкова голям, или просто ъгълът не е добър.
– Качили са ги твои приятели. Всички тези фотографии са от тях. – Виждам, че са десетки. – Те са ги публикували тук и са те отбелязали. Можеш да махнеш тага, ако желаеш, но онова, което всъщност трябва да направиш, е да си промениш личните настройки. Мога да ти помогна, само ми кажи.
– Няма проблем. Ще се оправя. – Срамът ме прави рязка, затова се насилвам да му благодаря. – Приключихте ли с храната? Кейти, мила, ще ми помогнеш ли да разтребим масата? – Всички започват да слагат чиниите една в друга и да ги носят към кухнята, а Саймън ме стиска за ръката, преди съвсем съзнателно да смени темата.
Когато всички са си отишли, сядам в кухнята с чаша чай в ръка. Саймън и Кейти гледат някакъв чернобял филм, а Джъстин излезе, за да се види с приятел. Къщата е утихнала. Пускам фейсбук приложението на телефона си, имам чувството, че върша нещо нередно. Гледам снимките от албума, който Айзък ми показа на собствения си айфон. Преглеждам ги бавно. На някои от тях дори не присъствам и осъзнавам, че съм била отбелязана от Кейти или от свои съученици. Мелиса ме е тагнала с редица други хора в снимка на собствените си крака, направена край басейна, докато беше на почивка миналата година.
Завиждате ли, момичета???!! , гласи коментарът.
Отнема ми известно време, но най-накрая я откривам. Снимката от обявата. Въздишам. Знаех, че не полудявам – знаех, че съм аз. Фейсбук ми казва, че е качена от Мат и когато проверявам датата, виждам, че е от преди три години. Кликвам върху линка и намирам още двадесет-тридесет снимки, публикувани накуп от сватбата на братовчедка ми. Затова не съм носила очилата си.
Снимката е на мен и Кейти. Тя стои до мен на масата и се усмихва на фотоапарата, а главата ѝ е килната на една страна. Аз гледам нея, а не към фотографа. Снимката в обявата е била внимателно обработена, като е заличена по-голямата част от роклята, която веднага разпознавам като един от малкото си официални тоалети.
Представям си някого – някой непознат, – който преглежда фотографиите ми с тази рокля, с дъщеря ми, със семейството ми. Побиват ме тръпки. Личните настройки, за които спомена Айзък, не са лесни за откриване, но най-накрая успявам да ги намеря. Систематично заключвам всяка част от акаунта си – снимки, постове, тагове. Точно когато приключвам, се появява уведомление в червено в горната част на дисплея. Натискам върху него.