Не е само заради него – заради този арогантен мъж, който ме обладава с поглед. Необходимо е нещо повече, за да изпитам безпокойство. Всичко ме тревожи. Мисълта за Кати Танинг, заспала в метрото, докато някой рови из чантата ѝ. Мисълта за Таня Бекет, захвърлена удушена в парка. Мисълта за Айзък Гън и увереността, с която си пробива път в живота на Кейти, в къщата ми. Миналата нощ, след като всички си тръгнаха, разгледах фейсбук профила му и се разочаровах, когато разбрах, че е така заключен, че единственото, което успях да видя, беше профилната му снимка. Вторачих се в нея, в уверената усмивка, която показваше равни бели зъби, и чупливата черна коса, която беше паднала кротко върху едното му око. Несъмнено приличаше на филмова звезда, но ме караше да потръпвам, а не да припадам по него, сякаш вече беше избран за ролята на злодея.
Мъжът в костюма става, за да освободи мястото си на една бременна жена. Той е висок и ръката му лесно се плъзва през ремъка, който виси от тавана, клупът се увива около китката му, когато се хваща в горната му част. Вече не ме гледа, но е на не повече от петнадесет сантиметра от мен и аз вдигам чантата си, оставена между краката ми, и я прегръщам със завърналата се мисъл за Кати Танинг и кражбата на ключовете ѝ. Мъжът поглежда часовника си, а след това извръща глава, за да се загледа вяло в нещо, което се случва във вагона. Някой минава покрай него и той се отмества едва. Кракът му докосва моя, силно, и аз се стряскам, сякаш съм била попарена. Дърпам се назад и се извивам под странен ъгъл в мястото си.
– Съжалявам – казва мъжът и ме поглежда право в очите.
– Няма проблем – чувам се да отвръщам. Но сърцето ми препуска в гърдите, а кръвта тупти в ушите ми, сякаш съм бягала.
Ставам, когато наближаваме Уайтчапъл. Очевидно е, че имам намерението да слизам, но мъжът не се помръдва и се налага да се промуша покрай него. За секунда ме затиска и усещам толкова леко докосване по бедрото, че не съм сигурна дали не съм си го въобразила. Навсякъде около мен има хора, казвам си. Нищо не може да се случи. Но едва не се спъвам в бързината си да сляза от влака. Поглеждам зад мен, когато вратите се затварят, много по-уверена, след като съм на разстояние от непознатия, който ме наблюдаваше.
Той не е във влака.
Вероятно е седнал, мисля си, на някое място, което се е освободило. Във вагона няма никой с брада. Няма никой с тъмносиво палто.
Перонът се изпразва, пътниците бързат да хванат следващия си влак, туристите търсят изходите и се блъскат един друг, защото обръщат повече внимание на картите си, отколкото какво се случва около тях. Стоя на място като вцепенена, докато всички минават покрай мен.
Тогава го виждам.
Стои неподвижно на перона също като мен, на около десетина метра, в посока към изхода. Не ме наблюдава, гледа телефона си. Опитвам се да успокоя дишането си. Трябва да взема решение. Ако мина покрай него и продължа напред, той може да ме последва. Но ако остана тук с надеждата да си тръгне, може и да остане. Перонът е на практика празен, след малко ще останем само двамата. Трябва да реша бързо.
Тръгвам да вървя. Очите ми са насочени право напред. Вървя бързо, не бягам. Не бягай. Не му позволявай да види, че си изплашена от него. Мъжът стои в средата на перона, зад него има пейка, което означава, че трябва да мина отпред. С наближаването му усещам погледа му върху себе си.
Намирам се на метър от него.
На половин.
На четвърт.
Не мога да се въздържа и хуквам да бягам. Насочвам се към изхода, чантата ми се удря в бедрото ми, но не ми пука как изглеждам. Очаквам мъжът да ме последва, но когато стигам до разклонението в тунела, което ще ме отведе до линия Дистрикт, се обръщам и виждам, че той все още стои на перона и ме наблюдава.
Опитвам се да се съсредоточа върху работата си, но главата ми не иска да ми се подчинява. Взирам се с празен поглед в екрана и се опитвам да си спомня паролата на акаунта ни. Един мъж идва да иска повече информация за наемите на офис помещенията, а аз му обяснявам за цената на имотите в продажба. Когато се оплаква от мен, аз избухвам в сълзи. Той любезно ми съчувства.
– Не е краят на света – казва, когато най-накрая получава онова, за което е дошъл. Оглежда се за някоя салфетка и изпитва облекчение, когато му казвам, че ми няма нищо и наистина предпочитам да остана сама.
Стряскам се, когато вратата се отваря и звънчето над нея издрънчава. Греъм ме поглежда странно.
– Добре ли си?
– Да. Къде беше? Няма нищо в бележника.
– Няма нищо в служебния бележник – поправя ме той, сваля си палтото и го закача на закачалката в ъгъла. – В моя бележник винаги има нещо. – Приглажда сакото над корема си. Днешните сако и жилетка са от зелен туид, подкрепени от червени панталони; комплектът го кара да изглежда като фотомодел от село, отишъл на сеитба. – Ще е чудесно, ако ми направиш кафе, Зоуи. Прочете ли вестника?