Стискам зъби и отивам в кухнята. Когато се връщам, го откривам в офиса му с вдигнати на бюрото крака да чете "Телеграф". Не знам дали е заради адреналина от тази сутрин, или заради раздразнението, че съм единствената в "Халоу и Рийд", която върши някаква работа, но думите започват да се леят, преди да имам шанс да ги отсея.
– "Лондон Газет". В офиса ти имаше огромна купчина от тях – поне двадесет. За какво ти бяха?
Греъм не ми обръща внимание, повдигнатите му вежди са единственият знак, че ме е чул.
– Къде са в момента? – питам настойчиво аз.
Шефът ми сваля крака от бюрото и се изправя с въздишка, която предполага, че избликът ми е досаден, а не обиден.
– Вероятно вече са превърнати в каша. Не се ли случва това с всичките вестници? Не се ли озовават под формата на хартия в някой евтин супермаркет?
– Какво правеше с тях? – Този въпрос постоянно ме гложди, постоянно чувам един глас в главата си, който ми напомня какво бях видяла – тези вестници, скупчени на бюрото му. Помня момента, в който видях снимката на Кати Танинг, момента, в който свързах името с лицето.
Греъм въздъхва.
– Ние сме фирма, която се занимава с имоти, Зоуи. Продаваме и наемаме. Офиси, магазини, индустриални помещения. Как си мислиш, че хората разбират за това, което предлагаме?
Предполагам, че въпросът е реторичен, но въпреки това шефът ми очаква отговор. Няма да се задоволи само с поучаването ми, ще иска да ме направи на пълна глупачка.
– От вестника – отвръщам аз, а думите ми излизат насечени, с мълчаливи паузи между всяка.
– От кой вестник?
Стискам юмруци.
– От "Газет".
– Къде си мислиш, че рекламират нашите конкуренти?
– Добре, разбрах те накъде биеш.
– Наистина ли, Зоуи? Малко съм притеснен, че не си наясно как работи нашият бизнес. Защото ако ти е трудно да го разбереш, сигурен съм, че мога да намеря друг офисмениджър със счетоводни познания.
Шахмат.
– Разбирам го, Греъм.
Устните му се разпъват в усмивка. Не мога да си позволя да изгубя работата си и той го знае.
На път за вкъщи си купувам списание, решена да не докосвам екземпляр на "Газет". Метростанцията е претъпкана, зимните палта карат хората да изглеждат два пъти по-едри, отколкото са всъщност. Проправям си път през перона към обичайното ми местенце, усилията ми ще бъдат възнаградени, когато дойде моментът да се прехвърля на надземната железница. Под краката си усещам издатините в подовата настилка, които са монтирани в помощ на слепите хора; обувките ми се подават извън жълтата линия и аз се отдръпвам назад, доколкото това ми е възможно заради навалицата. Поглеждам корицата на списанието си, която е пълна с изключително абсурдни заглавия.
ЗАПОЗНАЙТЕ СЕ С БАБАТА, КОЯТО ИЗМАМИ СМЪРТТА – ТРИ ПЪТИ!
ОЖЕНИХ СЕ ЗА СЪПРУГАТА НА СИНА МИ!
ДЕСЕТМЕСЕЧНОТО МИ БЕБЕ СЕ ОПИТА ДА МЕ УБИЕ!
Усещам прилив от топъл въздух върху лицето си, който ми подсказва, че влакът е само на няколко секунди разстояние. От тунела се разнася грохот и косата ми се разрошва. Опитвам се да я оправя с ръка и се извинявам, когато, без да искам, удрям жената до мен. Още една серия пътници се присъединява към нас на перона и телата около мен се притискат още по-силно едно в друго. Правя крачка напред не защото искам, а защото се налага.
Предната част на влака се показва от тунела и аз навивам списанието в ръката си. Опитвам се да го прибера в чантата си, когато губя равновесие и бързо залитам през ръба на перона. Усещам нещо твърдо между раменете си – лакът, куфарче, ръка. Чувствам подутините в пода, докато летя напред; мръсотията под релсите се раздвижва заради приближаващия влак. Тялото ми като че ли е в безтегловност, сякаш центърът на гравитацията ми се премества отпред, краката ми вече не стоят стабилно на земята. Виждам все по-ясно и по-ясно машиниста и ужаса, изписан на лицето му. Със сигурност и двамата си мислим едно и също нещо.
Няма начин да спре навреме.
Някой изпищява. Мъж се провиква. Затварям очи. Чува се стържене на метал в метал и грохот. Изпитвам силна болка, когато рамото ми е извито назад, а с него и цялото ми тяло.
– Добре ли сте?
Отварям очи. Около мен са се събрали притеснени хора, но вратите на влака са отворени и пътниците бързат. Изчезват един по един, вагоните са пълни и композицията отново се раздвижва.