Чувам отново, този път по-настоятелно:
– Добре ли сте?
Мъжът пред мен има гъста сива коса и добре поддържана брада. Достатъчно висок е, за да видя петънцето засъхнала кръв от лявата страна на адамовата му ябълка. Правя неволна крачка назад и той ме хваща за ръката.
– Стойте – не съм сигурен, че ще мога да Ви спася два пъти днес.
– Да ме спасите? – Опитвам се да обмисля случилото се току-що.
– Права сте, вероятно спасяване е леко преувеличено. – Самоиронизира се мъжът.
– Това сте Вие – казвам глуповато. Непознатият се опулва насреща ми. – Тази сутрин бяхте на линия Дистрикт.
– О – усмихва се той любезно, – да. Съжалявам, не си...
Хваната съм неподготвена. Бях толкова сигурна, че тази сутрин ме следи. Бях убедена, че ме наблюдава. А той дори не си ме спомня.
– Не, да, защо бихте си спомняли? – Сега вече наистина се чувствам глупаво. – Заради мен си изтървахте влака. Съжалявам.
– Ще дойде друг след минута. – Докато разговаряме, перонът отново се пълни с хора, които се блъскат да застанат най-отпред, оформят се малки групички, които са наясно къде точно ще се отворят вратите. – Надявам се вече да сте добре. – Мъжът се поколебава. – Ако имате нужда от подкрепа, някои хора могат да Ви помогнат... вероятно самаряните.
Объркана съм, когато осъзнавам какво има предвид.
– Не се опитвах да се самоубия.
Мъжът не е убеден.
– Добре. Вижте, те са точно за това, да помагат. Сещате се, ако имате нужда от тях.
Залива ме поредният прилив на топъл въздух и грохотът на приближаващ влак.
– По-добре да... – непознатият посочва вяло към релсите.
– Разбира се. Съжалявам, че Ви задържах. Благодаря Ви отново. Мисля, че ще повървя. Ще подишам малко чист въздух.
– За мен беше удоволствие да се запознаем... – мъжът завършва с въпрос.
– Зоуи. Зоуи Уокър.
– Люк Фридленд. – Предлага ръката си. Поколебавам се, но след миг я поемам. Мъжът се качва във вагона и се усмихва любезно, докато вратите се затварят и влакът потегля. Виждам проблясък на усмивка, преди машината да се изгуби в тунела.
Не вървя. Изчаквам следващия влак и гледам да съм далеч от ръба на перона. Мисълта, която се върти в главата ми, най-накрая придобива завършен вид.
Препънах ли се?
Или бях бутната?
– 14 –
Главен инспектор Дигби не се беше променил много през последните четири години, в които Кели не го беше виждала. Косата му беше станала по-сива около слепоочията, но все още изглеждаше млад за възрастта си, а очите му режеха като бръснач. Носеше хубав светлосив раиран костюм и обувки, които бяха лъснати по военните стандарти, дотолкова насадени у мъжа, че никога нямаше да бъдат забравени.
– Голф – отвърна Дигби на комплимента на Кели. – Винаги съм се кълнял, че няма да прекарам пенсията си на голф игрището, но Барбара каза, че или ще играя голф, или ще си намеря почасова работа – не ме иска да ѝ се бутам в краката по цял ден. Оказа се, че ми харесва.
– Колко време ти остава?
– Ще се пенсионирам догодина през април. Обмислях варианта да остана, но напоследък има доста проблеми, така че ако трябва да съм честен, се радвам, че ще си тръгна. – Главният инспектор свали очилата си и облегна ръце на масата. – Но едва ли си ми се обадила ей така, от нищото, за да научиш плановете ми за пенсиониране. Какво има?
– Искам да бъда командирована в Операция ФЪРНИС – каза Кели.
Дигби не отговори. Погледна преценяващо Кели, която не потрепна. Багера беше неин ментор, когато постъпи на служба, назначи я като детектив в отдел "Сексуални престъпления", където ѝ беше инспектор.
Изключителен кандидат, гласеше препоръката ѝ. Упорита и умна следователка, с невероятен нюх към уликите и голям потенциал за бързо повишение.
– Сър, знам, че прецаках нещата – каза полицайката.
– Ти нападна затворник, Кели. Това е нещо повече от прецакване. Това са шест месеца затвор в крилото с къртиците и педофилите.
Стомахът ѝ стана на топка: топката на срама и безпокойството, които я следваха през последните три години.
– Промених се, сър. – Кели мина през консултация, прекара шест месеца сеанси за контрол на гнева, които само я направиха още по-гневна. Премина безупречно, разбира се: лесно беше да даваш правилни отговори, когато знаеш каква е играта. Истинските отговори нямаше да бъдат толкова добре приети от полицейския терапевт, който твърдеше, че няма за цел да съди, но беше видимо пребледнял, когато Кели отговори на въпроса му Какво беше чувството да го удариш? с Приятно.