Дъждът е намалял до ръмеж, но малко след като напускам метростанцията, вестникът в ръцете ми вече е мокър и е оставил петна от мастило по пръстите ми. Навън е тъмно, но уличното осветление е включено, както и неоновите надписи на ресторантите и магазините за мобилни телефони по Анърли Роуд, затова не ми е трудно да виждам. От всяка лампа виси коледна украса, очакваща поредната псевдознаменитост, която да я пусне, но времето е твърде меко – а и ми е прекалено рано, – за да мисля за Коледа.
Взирам се в обявата, докато вървя към дома си, и въобще не обръщам внимание на дъжда, който залепя бретона ми на челото. Вероятно това не съм аз. Вероятно имам двойница. Въобще не съм подходящият избор за реклама на гореща линия: биха избрали някоя по-млада, по-привлекателна. Не жена на средна възраст, с две пораснали деца и доста мазнини в ханша. Едва не се изсмивам на глас. Наясно съм, че има търсене за всичко, но нишата за подобно нещо е по-малка.
Между полския супермаркет и ключаря се намира кафе-ресторантът на Мелиса. Единият от кафе-ресторантите на Мелиса, напомням си. Другият е в една малка уличка в Ковънт Гардън, където редовните посетители се обаждат предварително с поръчките си за сандвичи, за да избегнат опашките и лутащите се пред вратата туристи, които се чудят дали панинито[3] тук си струва чакането. Човек би си помислил, че Ковънт Гардън е място, на което могат да се правят купища пари, но високият наем, вече пета година след отварянето на ресторанта, пречи на печалбите му. Този тук от своя страна – с посредствения си вид и неприветливите си съседи – е златна мина. Намира се на това място от години и рине пари много преди Мелиса да поеме командването и да сложи името си; той е една от скритите перли, които от време на време се появяват в градските пътеводители. Най-добрата закуска в Южен Лондон, това гласи фотокопираната статия, залепена с тиксо на вратата.
Известно време стоя от другата страна на улицата, за да мога да наблюдавам, без да ме видят. Прозорците са запотени около ъглите като снимка от осемдесетте години. В центъра, зад касата, някакъв младеж бърше вътрешността на витрината. Той си носи престилката сгъната надве и вързана – по парижки келнерски стил – около талията си, вместо да я закачи на врата си. С черната си тениска и тъмната си прическа току-що ставам от леглото, изглежда прекалено готин, за да работи в ресторант. Дали е красавец? Предубедена съм, вярно е, но мисля, че е.
Тръгвам да пресичам улицата, като се оглеждам за велосипеди, докато шофьор на автобус ми прави път да мина. Камбанката над вратата на ресторанта иззвънява и Джъстин вдига поглед.
– Здрасти, мамо.
– Здрасти, скъпи. – Оглеждам се за Мелиса. – Сам ли си?
– Тя е в Ковънт Гардън. Управителката там е болна и ме остави да я замествам тук. – Тонът му е небрежен, затова се опитвам да му отвърна по същия начин, но имам чувството, че ще се пръсна от гордост. Винаги съм знаела, че Джъстин е добро момче; просто се нуждаеше да го оставят на мира. – Ако ми дадеш пет минути – казва той, докато пере кърпата си в мивката от неръждаема стомана зад него, – ще се прибера с теб.
– Имах намерение да взема нещо готово за вечеря. Предполагам, че вече си изключил фритюрника?
– Току-що. Няма да отнеме кой знае колко време да изпържа малко картофи. Има и едни наденици, дето ще бъдат изхвърлени, ако не се изядат днес. Мелиса няма да има нищо против да ги вземем за вкъщи.
– Ще ти ги платя – казвам аз, защото не искам Джъстин да се увлича от временната си позиция.
– Тя няма да има нищо против.
– Ще ги платя – изричам твърдо и вадя портмонето си. Поглеждам черната дъска и пресмятам колко ще ми струват надениците и пържените картофи. Джъстин е прав, че Мелиса щеше да ни ги даде без пари, ако беше тук, но сега я няма, а нашето семейство си плаща сметките.
Колкото повече се отдалечаваме от метростанцията, магазините и офисите остават зад нас и отстъпват място на къщи в редици от по десетина. На някои от тях прозорците са покрити със сиви метални капаци, което означава, че са отнети от собствениците; предните им врати са в червени и оранжеви графити във формата на фойерверки. Нашата редица не е по-различна – третата къща по-надолу няма плочки, а върху прозорците са заковани дебели панели от шперплат – и веднага можете да разпознаете отдаваните под наем къщи по запушените улуци и по потъмнелите тухли. В края на редицата има две частни къщи – тази на Мелиса и Нийл, която е в най-желаната крайна част, и моята, която е точно до тяхната.