– Не е смешно – казва Саймън. Взима вестника от мен. – Но защо наистина четеш обявите за запознанства? – Челото му се набръчква и лицето му помръква. Хвърлям кос поглед на Джъстин. Саймън е с четиринадесет години по-възрастен от мен, макар че понякога се поглеждам в огледалото и си мисля, че го настигам. Около очите ми има бръчки, които не бяха там, като бях на тридесет, и кожата на врата ми е започнала да се отпуска. Никога не съм имала проблем с възрастовата ни разлика, но Саймън я споменава достатъчно често, за да съм наясно, че се тревожи от нея. Джъстин знае това и се възползва от всяка възможност да бръкне в раната. Дали се цели в Саймън, или в мен, не знам.
– Не мислите ли, че тази жена прилича на мен? – Соча към долната обява, точно под платените услуги на Ейнджъл. Джъстин се навежда над рамото на Саймън, а Кейти си маха ръцете от ултравиолетовата лампа, за да може да погледне. За момент всички мълчаливо се взираме в снимката.
– Не – отвръща Джъстин, а Кейти от своя страна казва:
– Прилича малко.
– Ти носиш очила, мамо.
– Невинаги – отбелязвам. – Понякога си слагам контактните лещи. – Само дето не си спомням кога за последно съм го правила. Носенето на очила никога не ме е тревожило, а и доста си харесвам моите с техните дебели черни рамки, които ме карат да изглеждам много по-прилежна, отколкото бях в училище.
– Може би някой си прави майтап – казва Саймън. – Намери единствената точка ком – мислиш ли, че някой те е регистрирал в агенция за запознанства на шега?
– Кой би направил подобно нещо? – Поглеждам децата, за да видя дали няма да си разменят някой поглед, но Кейти изглежда също толкова объркана, колкото мен, а Джъстин се е заел с пържените си картофи.
– Обади ли се на номера? – пита Саймън.
– При 1.50 лири на минута? Ти шегуваш ли се?
– Това ти ли си? – пита Кейти. В очите ѝ блести дяволит пламък. – Сещаш се, да изкараш малко джобни? Хайде, мамо, можеш да ни кажеш.
Неприятното усещане, което имам, откакто видях обявата, започва да се разсейва и се засмивам.
– Не знам кой ще плати 1.50 лири на минута за мен, мила. Но наистина си приличаме, нали? Това доста ме уплаши.
Саймън вади мобилния си телефон и свива рамене.
– Обзалагам се, че някой иска да ти спретне нещо за рождения ден. – Пуска апарата на високоговорител и набира номера. Чувствам се нелепо: наредили сме се около "Лондон Газет" и се обаждаме на секс телефон.
– Номерът, който сте набрали, не съществува.
Осъзнавам, че съм затаила дъх.
– Е, това е всичко – казва Саймън и ми подава вестника.
– Но какво търси снимката ми там? – питам аз. Рожденият ми ден не е скоро, а и не се сещам за човек, който би ме записал в агенция за запознанства, за да си направи шега. Минава ми през ума, че е някой, който не харесва Саймън, някой, който иска да ни създаде неприятности. Мат? Прогонвам мисълта възможно най-бързо.
Инстинктивно стискам рамото на Саймън, макар той да не показва по никакъв начин притеснение от обявата.
– Мамо, тази жена не прилича на теб. Това е някоя стара птица с неясен произход – казва Джъстин.
Тук някъде май се крие комплимент.
– Джъс е прав, мамо – Кейти отново поглежда обявата. – Прилича на теб, но принципно много хора приличат на някого другиго. Има едно момиче на работа, което е точно копие на Адел.
– Предполагам, че е така. – Поглеждам обявата за последно. Жената на снимката не гледа право към фотоапарата, а и резолюцията е толкова лоша, че се изненадвам, че някой я е използвал за реклама. Подавам вестника на Кейти. – Хвърли го в коша, мила, преди да ни сервираш.
– Ноктите ми! – оплаква се тя.
– Краката ми – контрирам я аз.
– Аз ще се заема – казва Джъстин. Оставя чинията си на масичката за кафе и се изправя. Двамата със Саймън си разменяме изненадани погледи, а Джъс върти очи. – Какво? Аз също помагам тук.
Саймън се засмива.
– С какво точно?
– О, майната ти, Саймън. Сам си сипи вечеря тогава.
– Спрете се, и двамата – изкрещявам. – Господи, понякога ми е трудно да различа родителя от детето.
– Точно това ми е мисълта, той не ми е... – започва Джъстин, но млъква, когато вижда изражението на лицето ми. Ядем, като използваме скутовете си за маса, гледаме телевизия и се караме за дистанционното. Срещам погледа на Саймън. Той ми намига: интимен момент сред хаоса на живота с две пораснали деца.
Когато чиниите вече са празни и по тях е останала единствено мазнина, Кейти си облича палтото.
– Нямаш намерение да излизаш по това време, нали? – питам я аз. – Минава девет часът.