— Е, как е? — обърна се към мене Игнатиев.
— Сполучливо, сполучливо — смутено промърморих аз. — Невероятно сходство… Това нов начин за копиране ли е?
— Пък понапрегни си фантазията, де — къс смях последва отговора. — Помисли си за какво ни е копие, след като имаме оригинала?
Не отговорих. Когато учените запознават страничен човек с резултатите от работата си, често задават въпрос, на който никой освен тях не може да отговори, и в такива мигове неволно се чувствуваш глупак. Невинна, но понякога обидна за страничния човек мода! Изглежда, раздразнението се бе отразило на лицето ми, обаче това не направи впечатление на Игнатиев, даже по-скоро го развесели. С жест на фокусник той извади от джоба си пакет цигари.
— Според тебе какво ще направя сега?
— Ще затанцуваш гопак!
— Не, сериозно!
— Е, ще запушиш…
— Така! По един мой жест ти лесно можа да възпроизведеш цяла серия последващи. Извинявай, още един въпрос: на многолюдна улица често ли се блъскаш в минувачите?
— Рядко. Защо?
— Защото и в този случай ти с голяма точност прогнозираш поведението на най-различни хора. Какъв може да бъде изводът? Чакай! Да ти кажа ли за какво мислиш сега? „Докога този тип ще ми мъти главата и ще заобикаля главното?“ Познах ли?
— Горе-долу — отговорих с нежелание. — Извинявай, но всичко това, за което говориш, е доста банално.
— Човек се ражда, учи, влюбва се, работи, умира — ако това не е банално… но всъщност това е животът! Да оставим емоциите. Изяснихме си, че един-единствен поглед, жест, звук дава обширна информация за човека, възбужда в съзнанието ни аналого-корелационни вериги, което ни позволява да построим вероятностния модел на прогнозата за поведението на всеки непознат. С това умение ние си служим, без да забелязваме, постоянно. У някои хора то е развито до степен на ясновидство. Момент, ще ти прочета нещо…
Игнатиев поривисто извади от чекмеджето на бюрото си книга с тухленочервена корица.
— Това е литературоведски труд, в него има един спомен на Станиславски за Чехов. Слушай! „Веднъж в гримьорната ми влезе един близък за мен човек, много жизнерадостен, весел, възприеман в обществото като малко лекомислен. Антон Павлович през цялото време много внимателно го гледаше и седеше мълчаливо, със сериозно лице, без да се намесва в разговора ни. Когато господинът си отиде, Антон Павлович през цялата вечер непрекъснато идваше при мен и ми задаваше най-различни въпроси за този господин. Когато започнах да го питам каква е причината за това внимание към него, Антон Павлович ми каза:
— Чуйте, та той е самоубиец.
Това съчетание ми се стори много смешно. След няколко години с изумление си спомних за това, когато узнах, че този човек наистина се е отровил.“
Игнатиев шумно затвори книгата.
— Та така! Сега за нашата техника. Компютърът може да бъде наречен усилвател на интелекта. Всички негови свойства — като започнем с обикновеното смятане и свършим с… каквото поискаме. Сега нека се вгледаме в момичето от картината.
Като обърна глава към терминала, Игнатиев докосна някакъв превключвател.
Отначало не се случи нищо. Все така равно светеше екранът, все така си стояха прасковите пред момичето, все така неподвижен беше погледът му, все така неизменни бяха отдавна положените от художника светлосенки. И изведнъж тези сенки се разместиха! Трепнаха като че от движението на облак зад прозореца. И веднага, като от появила се сълза, заблестяха очите на момичето. То мигна. Стискайки прасковата, мръднаха крайчетата на пръстите му.
Стори ми се, че табуретката под мене се превръща в люлеещ се надут балон. Конвулсивно преглъщайки, аз се свих, за да запазя ако не физическото, поне душевното си равновесие.
Междувременно устните на момичето трепнаха.
— Нима още никой не се е вкаменил, докато ви позира? — каза тя предизвикателно. — Странно…
— На кого?! — извиках аз, целият наведен към терминала. — На кого говори?!
— Ама че въпрос — разбира се, на Серов! Да фиксираме момента.
Сухо изщрака превключвателят. Момичето си остана така, с полуотворена уста. Нейният влажен, малко умолителен, едновременно протестиращ и едва усмихващ се поглед беше устремен право към мене. Тоест, разбира се, не към мене — към художника. Към човека, който отдавна не е между живите. Както впрочем и самото момиче…