— Ще се кача на дървото — реши той.
— Добре — съгласи се Мелъри, — но по-бързо. Не се бави, моля те!
Джерард напъха крака си в една малка вдлъбнатина в ствола на дървото, после се вдигна на мускули до първото разклонение. Изкатери се още по-високо и започна да пълзи по клона, на който бяха окачени малките кафези. Беше преценил, че ако се изправи на този клон, ще може да надникне в окачените по-нависоко кафези. Докато напредваше по клона, Джерард не можа да се въздържи и погледна надолу. В по-ниските кафези бяха затворени катерички, котки и птици. Някои яростно драскаха с нокти или гризяха пръчките на своя затвор, други изобщо не мърдаха. В няколко клетки се търкаляха само кости. Тези клетки бяха настлани с листа, които подозрително приличаха на отровен бръшлян.
— Хей, сладурчета! Насам!
Този глас така изненада Джерард, че той почти изпусна клона, за който се държеше. Гласът идваше от една от големите клетки.
— Кой си ти? — прошепна Джерард.
— Хогскуил. Защо не вземеш да ми отвориш вратата?
Джерард приближи и видя Хогскуил. Имаше лице на гоблин, но беше със зелени котешки очи. Носеше дрехи, а зъбите му не бяха нито стъклени, нито метални, по-скоро приличаха на бебешки зъби…
— Може да изгниеш в тази клетка, но няма да те пусна! Нямам никакво намерение да ти отварям! — отвърна Джерард.
— Не ме ядосвай, глупако! Ако се развикам, тези приятели веднага ще дотичат и ще те направят на кайма.
— Хващам се на бас, че ти постоянно крещиш и те не обръщат никакво внимание на нито една твоя думица.
— Хей! Погледнете! — провикна се Хогскуил.
Джерард сграбчи ръба на клетката и я дръпна към себе си. Хогскуил млъкна. Гоблините под тях се блъскаха, късаха и лапаха мръвки от изпечената котка, без да подозират, че над главите им Хогскуил изнудва Джерард да го освободи.
— Шъ-ът, тихо! Успокой се! — прошепна Джерард.
— Добре. Но ме пусни! — настояваше гоблинът.
— Първо трябва да намеря брат си. Ще те пусна, когато ми кажеш къде е.
— Подъл кретен! Това няма да стане! Няма да си отворя устата! Смятай, че съм ням! Пусни ме, защото започвам да викам!
— Джерард! — Гласът на Саймън долетя от една клетка, окачена на клона малко по-нататък. — Аз съм тук! Тук съм! Ето ме! Насам!
— Саймън! Идвам! — Джерард светкавично се обърна по посока на гласа.
— Отваряй тази врата или ще викам! — заплаши отново гоблинът.
Джерард се ядоса.
— Няма да викаш. Ако викаш, те ще ме хванат и няма да има кой да те пусне. Първо ще освободя брат си, после ще се върна за тебе.
Гоблинът млъкна и Джерард с облекчение запълзя към Саймън.
Саймън беше натикан в клетка, доста малка за неговия ръст. Коленете му опираха в брадичката, а пръстите на краката му стърчаха извън клетката, кожата му беше изранена от тръните, от които беше изплетена.
— Добре ли си? Всичко ще е наред. — Джерард извади джобното си ножче и разсече дивите лози, преплетени около пръчките на клетката.
— Добре съм. — Гласът на Саймън трепереше, макар и едва доловимо.
Джерард искаше да го попита дали е намерил Тибс, но се страхуваше от отговора.
— Съжалявам! — каза искрено той. — Трябваше да ти помогна да потърсиш котката.
— Няма нищо — отвърна Саймън, докато се промъкваше през тесния отвор, който Джерард успя да направи. — Трябва обаче да ти кажа, че…
— Тъпаци! Простаци! Ей, момче, престани да плямпаш! Измъкни ме оттук! — закрещя гоблинът.
— Да вървим, обещах му да го освободя — подкани Джерард брат си.
Саймън запълзя след него по клона към клетката на Хогскуил и попита:
— Кой е този? Кой е затворен в тази клетка?
— Някакъв гоблин.
— Гоблин ли? — ахна Саймън. — И ти искаш да го пуснеш? Да не си полудял?
— Вие какво се помайвате бе? Тиквеници! Какво още искате? Ако искате, ще ви обещая да ви плюя в очите — предложи Хогскуил.
— Страхотно! — потръпна Саймън от отвращение. — Благодаря, няма нужда!
— Тикви! Тутманици! Това ще ви даде Зрението! Ето! — Хогскуил извади от джоба си мръсна кърпа и се изплю върху нея. — Така, сега разтъркайте плюнката по очите си.
Джерард се поколеба. Можеше ли да има доверие на гоблин? Той се замисли. Все пак, ако Хогскуил му стори нещо лошо, ще си остане завинаги в клетката. Саймън никога няма да освободи гоблин… Хогскуил знаеше това и май не го мамеше.