Джерард свали камъка и разтърка очите си с мръсния парцал. Засмъдя го.
— Ама че гадост! — потръпна отново Саймън. — Гнусна гнусотия!
Джерард премигна и погледна към гоблините край огъня. Виждаше ги, макар че беше без камъка.
— Саймън, това нещо действа!
Саймън погледна с недоверие парцала, но все пак разтри очи с плюнката на гоблина.
— А сега ме пуснете! — изписка Хогскуил. — Сключихме сделка и аз изпълних, каквото обещах. Ваш ред е да изпълните вашето обещание.
— Първо ще ни кажеш защо си тук и тогава ще те пусна — заяви Джерард. Вярно, гоблинът им даде кърпата, но това можеше да е някакъв номер.
— Пъзльо! — изсъска презрително Хогскуил. — Страхливец! Тук съм, защото пуснах една от котките. Аз обичам котките, но не само защото са вкусни. А че са вкусни, вкусни са, това си е самата истина. Но те имат едни такива очи… Страхотни очи, които ужасно приличат на моите. Да не говорим, че котката, дето я пуснах, беше слаба като щека. По нея нямаше грам месо. И толкова сладко скимтеше… — Гоблинът загледа унесено, после изведнъж се стресна и погледна Джерард. — Тук съм заради тая котка. Е, стига сте го усуквали. Пускайте ме!
— Ами зъбите ти? Да не би да ядеш бебета? — попита Джерард, защото историята, която гоблинът разказа, не му се стори особено убедителна.
— Какво е това? Разпит ли? — настръхна Хогскуил. — Започвам да викам.
— Вече те пускам — успокои го Джерард и започна да разсича заплетените възли, в които беше омотана клетката. — Но преди това искам да ми кажеш откъде имаш тези зъби.
— Нали знаеш, че когато им падне млечен зъб, децата го оставят под възглавницата.
— И ти крадеш млечните зъби на децата?
— Ъ-ъ-ъ… Ти не си ли чувал приказката, че през нощта идва Зъбната фея и взема изпод възглавницата на децата млечните им зъби? Как мислиш, тя ли ги взима или такива като мен?
Известно време Джерард се чудеше какво да каже, но накрая нищо не каза. Той разсичаше последния възел, когато грифинът започна да пищи пронизително. Около него стягаха обръч четири гоблина, които носеха заострени колове. Раненото животно едва се надигаше, но когато гоблините приближиха, то се озъби и се опита да им нанесе удар. Острата като ножица човка се затвори около ръката на единия гоблин и почти я откъсна. Раненият гоблин заскимтя, а през това време друг заби кола в гърба на грифина. Останалите нададоха победоносен вик.
— Но какво правят те? — прошепна Джерард.
— А ти какво мислиш, че правят? — отвърна Хогскуил. — Чакат го да умре.
— Те го убиват — обади се Саймън с прегракнал глас.
Докато гледаше ужасния спектакъл, очите му станаха огромни. Едва сега Джерард си даде сметка, че брат му вижда всичко това, всички тези същества, за пръв път. Саймън изведнъж сграбчи листа и клонки от дървото, на което седяха и ги запокити по гоблините.
— Саймън, спри! — извика Джерард.
— Оставете го на мира, нищожества гадни! — крещеше Саймън. — Оставете го на мира!
Всички гоблини вдигнаха глави към тях. В тъмнината млечнобелите им очи изглеждаха призрачни.
Глава шеста
— Пускайте ме! — изкрещя Хогскуил.
Джерард излезе от вцепенението и бързо разсече последния възел.
Хогскуил започна да танцува върху клона, без да му пука за гоблините, които със злобен вой свиваха обръча около дървото.
Джерард се огледа за някакво оръжие, но нямаше нищо друго освен джобното ножче. Саймън започна да чупи още клони, а Хогскуил бягаше, подскачайки от дърво на дърво като маймуна. Джерард и брат му бяха попаднали в капан, изоставени на волята на съдбата. Слезеха ли долу, гоблините щяха да се нахвърлят и да ги разкъсат. Освен това някъде долу, в мрака, Мелъри беше сама и безпомощна, все едно че беше сляпа. Единствената й защита беше червеният цвят на суичъра.
— Какво ще стане с животните в клетките? — попита Саймън.
— Нямаме никакво време за тях!
— Хей, посерковци! — изкрещя отнякъде Хогскуил.
Джерард се обърна по посока на гласа, но Хогскуил не викаше на тях. Той танцуваше около огъня и тъпчеше в устата си голямо парче от печената котка.
— Глупаци! Тъпаци! Грозници! Тиквеници! Кретени! Изроди! — крещеше гоблинът, после вдигна крак и се изпика в огъня, от който се издигнаха зелени пламъци.