— Трябва да си съвсем чалнат, за да се тикаш в лапите на ранен грифин — изкиска се Хогскуил, извади от джоба си една кост, счупи я и започна да смуче костния мозък. — Не искате ли, докато се занимавате с грифина, аз да подържа котето?
— А ти не искаш ли да последваш приятелчетата си на дъното на потока? — озъби му се Мелъри.
Джерард се усмихна. Беше хубаво Мелъри да е на твоя страна. Той се сети нещо и се обърна към Хогскуил:
— След като си толкова щедър, няма ли да дадеш малко плюнка на сестра ми?
— Какво!? — кипна Мелъри. — Много си мил, Джерард, но нямам нужда от такава щедрост.
— Чакай, чакай, Мелъри… Тази плюнка ти дава достъп до Зрението. Защо не? Щом водата, в която са се къпали феи става за Зрението, защо да не става и плюнката.
— Искам да ти кажа, че и двете са ми еднакво гнусни…
— Моля да не се изразявате така за моята плюнка! — Хогскуил очевидно се опитваше да изглежда обиден, но не беше особено убедителен, защото в същото време ближеше някаква кост.
— Хайде, Мел, стегни се. Не можеш постоянно да развързваш и да връзваш този камък на главата си.
— Гнус ме е! Не мога! — отвърна тя. — А пък и вие дори не знаете колко трае действието на тази плюнка.
Джерард не се беше сетил да помисли за това. Обърна се към Хогскуил.
— Ще трае, докато някой не извади очите ви — отвърна невъзмутимо хобгоблинът.
— Това е страхотно! — възкликна Джерард. — Чу ли, Мелъри?
Мелъри въздъхна.
— Е, добре. Май нямам избор.
Тя коленичи и свали монокъла. Хогскуил плю в очите й с огромно удоволствие. Мелъри потръпна.
Джерард се огледа и забеляза, че Саймън вече е при грифина. Беше клекнал до него и му шепнеше нещо.
— Здравей, грифин! — говореше тихо Саймън. — Няма да те нараня. Само ще ти помогнем да оздравееш. Хайде, не бъди лош.
Грифинът изписука като чайник с вряща вода. Саймън леко погали перата му.
— Разпънеше брезента — прошепна Саймън. — По-бързо!
Грифинът се надигна леко и отвори човка, но милувките на Саймън като че ли го успокоиха и той отново отпусна глава.
Децата развиха брезента.
Сега Саймън коленичи до главата на грифина и зашепна тихо и успокоително. Грифинът слушаше и от време на време перата му настръхваха, сякаш шепотът на Саймън го гъделичкаше.
Мелъри се примъкна откъм едната му страна и леко хвана предните му лапи. Джерард хвана гърба му.
— Едно, две, три! — прошепнаха тримата и изтърколиха грифина на брезента.
Той изкряска от болка и размаха крака, но вече беше на платнището.
Вдигнаха го криво-ляво и го понесоха към бараката за каретите. Грифинът беше по-лек, отколкото Джерард очакваше. Саймън предположи, че костите му са кухи като на птиците.
— До скоро, тиквеници! — извика Хогскуил след тях.
— Ще се видим — отвърна Джерард.
Почти му се щеше хобгоблинът да дойде с тях. Мелъри пък изсумтя от отвращение.
Грифинът не се радваше на пътуването. Не можеха да носят платнището достатъчно високо и то често се удряше в буците пръст и се закачваше по храсталаците. Грифинът писукаше, кряскаше и размахваше здравото си крило. Налагаше се да спират, докато Саймън го успокои. После отново го помъкваха. Бяха на края на силите си и това влачене започна да им се струва безкрайно.
Най-после стигнаха до бараката за каретите. Отвориха двойните врати отзад и вмъкнаха грифина в едно от отделенията за коне. Той се отпусна изтощено върху купчина стара слама, а Саймън коленичи и започна да почиства раните му на светлината на луната. Джерард взе една кофа, напълни я с вода от маркуча и даде на грифина да пие. Той го погледна признателно и започна да лочи на големи глътки.
Даже Мелъри се разнежи. Тя намери едно проядено от молци одеяло и го метна върху раненото животно. Превързано и отпуснато, то изглеждаше почти опитомено. Умираше за сън.
Макар че според Джерард беше истинска лудост да доведат грифина тук, той си призна, че започва да изпитва привързаност към него. Във всеки случай, по-голяма, отколкото към Хогскуил.
Беше много късно през нощта, когато Джерард, Саймън и Мелъри се прокраднаха в къщата. Мелъри още бе мокра от падането в потока, дрехите на Саймън висяха раздрани на парцали. По панталоните на Джерард имаше петна от трева, а от преследването през гората ръкавите на ризата му се бяха скъсали. Книгата и монокълът обаче все още бяха у тях. Саймън носеше котенцето и всички до един бяха живи. От гледна точка на Джерард това беше огромен успех.